Година без вест, после внезапно обаждане: Неочакваната причина за пристигането на тъста ми

– Кой звъни по това време? – измърморих, докато се опитвах да успокоя малкия Борис, който отново не искаше да заспи. Беше почти полунощ, а телефонът на жена ми Мария трепереше на масата като сърдит котарак. Тя само ме погледна с онзи поглед, който казва „не сега“, но аз вече усещах как нещо не е наред.

– Вземи го ти – прошепна тя. – Това е баща ми.

Сърцето ми се сви. Иван не беше се обаждал повече от година. След сватбата ни, която беше скромна и почти без гости, той сякаш изчезна от живота ни. Не дойде дори да види внука си, не попита как сме, а Мария всеки път сменяше темата, когато го споменавах.

– Ало? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Здравей, Георги. Мога ли да дойда утре? – Гласът му беше странно спокоен, но усещах напрежението зад всяка дума.

– Разбира се… – отвърнах автоматично, макар че вътрешно кипях от въпроси.

Мария ме гледаше тревожно. – Какво иска?

– Идва утре.

Тя замълча. Знаех, че това ще разрови стари рани. Беше ми разказвала за трудното си детство – майка ѝ ги напуснала, когато била малка, а Иван се опитвал да я възпитава сам, но често избухвал и я карал да се чувства виновна за всичко. След като се оженихме, той не одобри избора ѝ – аз бях „обикновен учител“, без собствен апартамент и с мечти, които според него не струваха нищо.

На следващия ден Иван дойде точно в 10:00. Вратата се отвори и в хола нахлу студен въздух заедно с него. Беше отслабнал, косата му беше посивяла още повече. Мария стоеше като вкаменена.

– Здравей, тате – каза тя тихо.

– Здравейте – кимна той към мен и Борис.

Настъпи неловко мълчание. Аз сложих кафе на масата, а Борис се скри зад мен.

– Защо не си идвал досега? – попита Мария с треперещ глас.

Иван въздъхна тежко. – Не беше лесно… Имах много работа…

– Винаги имаш оправдания! – избухна тя. – Дори когато родих Борис, не дойде!

Той я погледна уморено. – Не съм дошъл да се оправдавам. Имам нужда от помощ.

Тишината стана още по-плътна. Аз стиснах чашата си толкова силно, че едва не я счупих.

– Каква помощ? – попитах внимателно.

Иван се загледа през прозореца. – Загубих работата си преди шест месеца. Банката ще ми вземе апартамента… Нямам къде да отида.

Мария избухна в сълзи. – Значи само когато си в беда, се сещаш за нас!

Иван наведе глава. – Знам, че не заслужавам прошка… Но съм ти баща.

В този момент усетих как гневът и съжалението се борят в мен. Спомних си всички вечери, когато брояхме стотинките за наема, как мечтаехме за собствен дом, а сега трябваше да решим дали да приютим човек, който ни беше обърнал гръб.

– Можеш да останеш при нас – казах най-накрая. – Но трябва да говорим открито за всичко.

Иван кимна безмълвно. Вечерта седнахме тримата на масата. Мария мълчеше, а аз започнах:

– Защо никога не прие нашето семейство? Защо винаги ни държеше на разстояние?

Иван въздъхна. – Страхувах се… че ще загубя Мария напълно. Когато майка ѝ си тръгна, останах сам с нея и всичко ме плашеше. Не знаех как да бъда добър баща…

Мария избухна: – А ти избра да ме държиш далеч! Сега искаш прошка само защото имаш нужда от подслон!

Иван се разплака за първи път пред нас. Видях в очите му болка и срам.

– Не знам как да поправя всичко… Но искам да опитам.

Тази нощ не спахме. Мария плака дълго, а аз гледах тавана и се чудех дали правим правилното нещо. На сутринта Борис влезе при Иван и му подаде любимата си играчка.

– Дядо, ще играеш ли с мен?

Иван го прегърна неловко, но в очите му проблесна надежда.

Сега седя до прозореца и пиша тези редове. Животът ни пак е на кръстопът – между миналото и бъдещето, между прошката и гордостта.

Питам ви: Ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или има грешки, които никога не могат да бъдат изкупени?