Години в чужбина за тяхното бъдеще: Купих им домове, но не ме пуснаха да пренощувам

— Мамо, не може да останеш тази вечер. Не е удобно. — Гласът на дъщеря ми Мария беше тих, но категоричен. Стоях на прага на апартамента ѝ в Младост, с куфар в ръка и сърце, което туптеше като лудо. Беше късен ноемврийски следобед, а навън ръмеше ситен дъжд.

Погледнах я невярващо. Бях се прибрала от Испания преди два дни, след двадесет години работа като болногледачка. Всичко, което имах, бях дала на децата си – на Мария и на брат ѝ Петър. Купих им апартаменти, изпращах пари всеки месец, плащах им образованието, а себе си оставих на заден план. Винаги си повтарях: „Те са моят живот. За тях го правя.“

— Мария, аз… — думите заседнаха в гърлото ми. — Само за една нощ. Утре ще отида при Петър.

Тя въздъхна и се обърна към мъжа си, който стоеше в хола и гледаше телевизия.

— Мамо, разбери ме… Не сме подготвени. Децата са болни, а и… — Тя замълча.

— Добре — казах тихо. — Ще отида в хотел.

Излязох на стълбището и затворих вратата след себе си. Сълзите ми потекоха по бузите, смесвайки се с дъжда. Вървях по улиците на София, а спомените ме връхлитаха един след друг: първият ден в Мадрид, когато не знаех нито дума испански; нощите, в които плачех от самота; годините, в които гледах чужди деца, докато моите растяха без мен.

На следващия ден позвъних на Петър. Той живееше в Люлин с жена си и двете им деца.

— Мамо, не е удобно сега — каза той по телефона. — Имаме гости тази седмица. Ще се видим друг път.

Седнах на пейка пред блока му и се загледах в празното пространство. Как можеха да бъдат толкова чужди? Аз ли ги изгубих някъде по пътя?

Вечерта се прибрах в малката гарсониера под наем, която бях взела временно. Стаята беше студена и празна. Погледнах снимките по телефона си – Мария като малка с плитки, Петър с усмивка до колелото си. Толкова години ги гледах само през екрана.

На следващия ден Мария ми се обади:

— Мамо, защо не каза, че ще идваш? Можеше да предупредиш.

— Исках да ви изненадам… — прошепнах.

— Не обичаме изненади — отвърна тя сухо.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички пропуснати рождени дни, първи учебни дни, болести… Всичко, което съм изпуснала. Защо го направих? Защо избрах парите пред времето с тях?

След няколко дни реших да ги поканя на вечеря у дома. Приготвих баница и мусака – любимите им ястия от детството.

Мария дойде сама. Седна срещу мен и започна да рови из телефона си.

— Как е работата? — попитах я.

— Добре е — отвърна тя кратко.

— А децата?

— Добре са.

Опитах се да започна разговор за миналото, но тя ме прекъсна:

— Мамо, не искам да говорим за това. Минало е.

Петър така и не дойде. По-късно ми писа съобщение: „Извинявай, много работа.“

Дните минаваха бавно. Започнах да излизам сама по парковете, да гледам хората – семейства с деца, възрастни родители с внучета. Сърцето ми се свиваше от болка и завист.

Една вечер телефонът ми звънна – беше майката на Мариянка, съседката от Испания.

— Как е вкъщи? Радват ли ти се децата?

Замълчах за миг.

— Не знам… Чувствам се като гостенка в собствения си живот.

Тя въздъхна:

— И аз така се страхувам… Дали не губим повече, отколкото печелим?

След този разговор започнах да се питам: струваше ли си всичко това? Парите купиха ли любовта на децата ми? Или само ги направиха по-независими… и по-далечни?

Един ден Мария ме потърси:

— Мамо, трябва ми помощ с документите за апартамента. Може ли да дойдеш?

Отидох веднага. Помогнах ѝ с всичко – нотариус, банки… После тя побърза да си тръгне.

— Благодаря ти — каза тя сухо.

Погледнах я в очите:

— Мария, липсвате ми… Липсва ми семейството ни.

Тя сведе поглед:

— Не знам какво да ти кажа… Свикнахме без теб.

Тези думи ме удариха като шамар. Свикнали без мен…

Сега седя сама в тази гарсониера и пиша тези редове. Чудя се – ако можех да върна времето назад, бих ли избрала същото? Бих ли заминала отново? Или бих останала тук – бедна, но до децата си?

Кажете ми – струваше ли си жертвата? Може ли един дом да замени майчината прегръдка?