Горчивата сладост на победата: Историята на една баба и нейната внучка

– Ели, не забравяй да си вземеш шалчето! – извиках след нея, докато тя вече тичаше към вратата с раницата на гърба си. Беше студена мартенска сутрин, а аз стоях на прага, стиснала в ръка старото й плюшено мече, което беше забравила на дивана. Сърцето ми се сви – още вчера беше малко момиченце, а днес вече е абитуриентка, която се готви да получи награда за най-добър млад математик в града.

В този момент телефонът иззвъня. Беше синът ми, Стефан – бащата на Елица. Гласът му беше напрегнат:
– Мамо, пак ли я изпращаш с твоите суеверия? Остави я да порасне!
– Стефане, не е суеверие, просто… – опитах се да обясня, но той вече беше затворил.

Върнах се в кухнята и седнах до прозореца. Погледът ми се спря на снимката на покойния ми съпруг – дядо Иван. „Виждаш ли я, Иване? Нашето момиче…“ – прошепнах. Спомних си как преди години Елица се разболя тежко от пневмония. Лежахме заедно в болничната стая, държах я за ръка и й разказвах приказки. Тогава си обещах, че ще бъда до нея винаги – и в болката, и в радостта.

Сега тя беше пораснала. В училище всички я познаваха – отличничка по математика, първа в отбора по народни танци, доброволец в приюта за животни. Но у дома често беше тиха и затворена. Майка й, Даниела, работеше по две смени в супермаркета и рядко имаше време за разговори. Стефан пък все беше недоволен – или от оценките й, или от това, че не помага достатъчно вкъщи.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Елица плаче в стаята си. Почуках леко:
– Може ли да вляза?
Тя кимна през сълзи.
– Бабо… Татко каза, че математиката няма да ме нахрани. Че трябва да стана счетоводител като него или поне продавачка като мама…
Прегърнах я силно.
– Елице, ти можеш да бъдеш каквото поискаш. Не слушай никого! Помниш ли какво ти казвах като беше малка? „Смелите момичета летят високо!“
Тя се усмихна през сълзи и ме прегърна още по-силно.

Дните минаваха в обичайния ритъм – училище, уроци, репетиции. Но напрежението вкъщи растеше. Стефан все по-често повишаваше тон:
– Не ми трябва дъщеря мечтателка! Искам да видя резултати!
– Ами наградите й? – опитвах се да го защитя.
– Това са глупости! Да видим дали ще я приемат някъде без връзки!

Вечерта преди голямото състезание по математика Елица дойде при мен с треперещи ръце.
– Бабо… страх ме е. Ако се проваля?
Хванах я за ръцете.
– Дори да не спечелиш, пак ще съм най-гордата баба на света. Но ти няма да се провалиш – защото вече си победителка!

На другия ден залата беше пълна с родители и ученици. Аз седях най-отпред, стискайки шалчето й в ръце като талисман. Когато обявиха името й като победителка, сълзите ми потекоха неконтролируемо. Видях как Стефан се усмихва за първи път от месеци. Даниела също плачеше.

След церемонията Елица дойде при мен и ме прегърна:
– Бабо, без теб нямаше да успея!
– Не, мило мое… Ти сама си проправи пътя. Аз само ти подавах ръка, когато имаше нужда.

Вечерта цялото семейство седнахме около масата – за първи път от години без караници. Стефан вдигна тост:
– За нашето момиче! Прости ми, че не вярвах достатъчно в теб.
Елица го погледна с усмивка:
– Важно е, че си тук сега.

Сега, когато пиша тези редове и гледам как внучката ми се готви да кандидатства в Софийския университет, се питам: Дали щях да имам сили да я подкрепям толкова силно, ако не бях преживяла толкова загуби? Дали всяко дете има нужда само от любов и разбиране, за да полети? А вие как мислите – колко струва една истинска подкрепа?