Гостенка в собствения си живот: Историята на една майка и дъщеря

– Мамо, пак ли ще стоиш сама цяла вечер? – гласът на Ива прозвуча от телефона, докато навън дъждът барабанеше по прозореца ми. – Ела при нас, моля те. Тук ще ти е по-добре, а и малката Ема ще се радва да те вижда всеки ден.

Стиснах слушалката с треперещи ръце. Бях на 76, вдовица от пет години, а апартаментчето ми в Люлин беше станало твърде тихо. Но нещо в гласа на дъщеря ми ме караше да се чувствам като товар, не като желан гост. Въпреки това, след поредната самотна Коледа, приех поканата ѝ.

Преместих се при Ива, зет ми Петър и внучката ми Ема в просторния им апартамент в Младост. Първите дни бяха изпълнени с усмивки и топли думи. Ема ме прегръщаше всяка сутрин, а Ива настояваше да си почивам: – Мамо, ти си ни гостенка, не мисли за нищо!

Но скоро разбрах, че „гостенка“ не значи част от семейството. Вечерите минаваха в хола пред телевизора, където аз седях на края на дивана, а Ива и Петър обсъждаха работата си или плановете за уикенда. Когато се опитвах да се включа:

– Мамо, не разбираш тези неща, те са от нашата сфера – усмихваше се Ива снизходително.

В кухнята всичко имаше своето място. Ако преместех чашите или подредях хладилника по свой вкус, Ива въздъхваше:

– Мамо, моля те, остави ги така. Свикнали сме по този начин.

Дори с Ема не беше лесно. В началото тя тичаше към мен с книжки и играчки, но скоро започна да предпочита телефона или компютъра. Опитах се да ѝ разкажа приказки:

– Бабо, това е старо. Искам да гледам YouTube.

Петър беше учтив, но дистанциран. Вечер след работа се затваряше в кабинета си или излизаше с приятели. Често чувах как казва на Ива:

– Добре е, че помагаш на майка си, но трябва да имаме и време за нас.

Започнах да усещам тежестта на присъствието си. Всяко мое действие беше наблюдавано – кога ставам, какво ям, колко време прекарвам в банята. Ако забравех да изключа лампата или оставех чаша на масата:

– Мамо, пак ли забрави? Токът е скъп! – напомняше ми Ива.

Една вечер чух как двамата с Петър спорят тихо в кухнята:

– Не мога повече така! – прошепна той. – Майка ти е навсякъде. Нямаме никакво лично пространство.
– Какво да направя? Да я върна сама в Люлин ли? – отвърна Ива с уморен глас.

Сълзите ми потекоха безшумно. За първи път осъзнах – не съм у дома си. Аз съм гостенка в живота им.

Опитах се да бъда полезна: готвех любимите им ястия, чистех, гладех дрехите на Ема. Но всеки път получавах:

– Мамо, не е нужно да се натоварваш. Почивай си!

А аз имах нужда да бъда нужна.

Един ден реших да поговоря с Ива.
– Дъще, чувствам се излишна тук… Не искам да ви преча.
Тя ме прегърна набързо:
– Глупости говориш! Просто трябва време да свикнем всички.
Но очите ѝ бяха уморени.

Скоро започнах да усещам болки в гърба и главата. Личната ми лекарка каза:
– Мария, това е стрес. Трябва ви спокойствие и собствено пространство.

Започнах да излизам всеки ден в близкия парк. Там срещнах други жени на моята възраст – баба Стефка и леля Пенка. Всички те живееха при децата си и всички се чувстваха като гости в собствения си живот.

– Децата ни мислят, че ни правят добро – каза Стефка веднъж. – А ние просто искаме малко уважение и място за себе си.

Вечерите ми станаха още по-самотни. Често се улавях да гледам стария си апартамент на снимки в телефона. Там всичко беше мое – чашите, книгите, дори миризмата на кафе сутрин.

Една вечер събрах смелост и казах на Ива:
– Дъще, мисля да се върна у дома си.
Тя ме погледна изненадано:
– Но защо? Тук ти е по-добре!
– Не съм сигурна… Тук съм просто гостенка. А у дома бях себе си.

Последната нощ в апартамента им не мигнах. Сутринта Ема ме прегърна:
– Бабо, ще ми липсваш!
– И ти на мен, слънчице…

Върнах се в Люлин с чувство на облекчение и тъга. Самотата беше същата, но поне беше моята самота.

Сега често се питам: Защо толкова трудно приемаме старостта на родителите си? Защо ги превръщаме в гости в собствения им живот? Може би някой ден и нашите деца ще направят същото с нас…