Грешният зет: Историята на Раду и битката за приемане

„Ако прекрачиш този праг с него, забрави, че имаш майка!“ – думите ѝ още кънтят в ушите ми, сякаш ги изрече вчера. Стоях на прага на нашата панелка в Люлин, с куфар в ръка и сълзи по бузите. Раду стоеше до мен, стиснал здраво ръката ми, а майка ми – строгата, горда Мария – беше застанала насреща ни, с лице като камък. Баща ми, Георги, мълчеше в ъгъла, вперил поглед в пода.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше. – Той ме обича. Аз го обичам. Какво значение има какво работи?

– Значение има! – изкрещя тя. – Не съм те учила и жертвала всичко, за да се влачиш с някакъв шофьор на камион! Можеше да бъдеш с адвокат, с лекар… Сега ще се мъчиш цял живот!

Раду не каза нищо. Само ме погледна с онези топли кафяви очи, които ме бяха пленили още първия път, когато го видях на автогарата. Беше дошъл да ме вземе след лекции, с усмивка и букет карамфили – евтини, но искрени.

– Госпожо Мария – проговори тихо той, – ще направя всичко за дъщеря ви. Обещавам ви.

– Не ми обещавай нищо! – отсече тя. – Ти не си от нашата черга.

Тогава разбрах: няма да я убедя. Стиснах куфара по-силно и излязох. Вратата се затръшна зад мен с такъв трясък, че сякаш затвори цял един живот.

Първите месеци бяха тежки. Живеехме в малка гарсониера в Надежда – стените тънки, прозорците пропускаха вятър, а парното често не работеше. Раду работеше нощни смени, а аз преподавах английски на частни уроци. Парите не стигаха. Понякога вечеряхме само хляб със сирене и домати от пазара.

– Съжалявам, че те въвлякох в това… – прошепваше Раду понякога, когато мислеше, че спя.

– Не говори глупости – отвръщах аз и го прегръщах силно. – По-добре бедна с теб, отколкото богата и нещастна.

Майка ми не ми се обаждаше. На Коледа ѝ изпратих картичка – върна я неотворена. Баща ми тайно ми звънеше понякога от работата си в метрото:

– Мамо ти е инат… Но ще ѝ мине. Само бъди щастлива.

Но щастието беше крехко. След година забременях. Радостта ни беше огромна, но страхът още по-голям: как ще се справим? Ще имаме ли пари за бебето? Ще дойде ли майка ми в болницата?

Раждането беше трудно. Лежах в Майчин дом сама – Раду беше на курс из страната и не можеше да се върне навреме. В стаята до мен други жени получаваха цветя и прегръдки от майките си. Аз стисках снимката на Раду и плаках тихо.

На третия ден вратата се отвори и майка ми влезе. Беше остаряла, косата ѝ посивяла още повече.

– Мамо…

Тя не каза нищо. Седна до мен и погледна внучката си.

– Красива е… – прошепна тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Прости ми…

– Аз трябва да ти простя… – каза тя тихо и ме прегърна за първи път от години.

Мислех си, че всичко ще се оправи оттук нататък. Но животът не е приказка. След раждането изпаднах в депресия – чувствах се самотна, безполезна, изтощена. Раду работеше още повече, за да ни издържа. Майка ми помагаше с бебето, но между нас остана някаква невидима стена.

Една вечер избухнах:

– Защо винаги гледаш на него като на провал? Не виждаш ли колко се труди? Колко ни обича?

– Защото знам какво е да нямаш! – извика тя. – Исках по-добро за теб!

– А аз искам просто да съм обичана!

Тогава тя млъкна и само ме прегърна силно.

С времето Раду започна да кара международни курсове. Понякога го нямаше по две седмици. Дъщеря ни растеше без баща си, а аз се борех със самотата и умората. Съседките шушукаха:

– Видя ли я? Мъжът ѝ пак я остави сама…

Понякога се питах дали майка ми не беше права. Дали не сгреших? Дали любовта е достатъчна?

Но после виждах как Раду гушка дъщеря ни след дълъг курс, как ѝ носи шоколадче от Германия и я учи да кара колело в парка. Виждах как се смее с баща ми на масата с ракия и салата.

Една вечер седнахме тримата – аз, Раду и майка ми.

– Знаеш ли – каза тя тихо, – може би съм била твърде строга… Но виждам колко сте щастливи въпреки всичко.

– Щастието не е в дипломите или парите, мамо – казах аз. – Щастието е тук…

Сложих ръката си върху тази на Раду.

Днес живеем скромно, но сме заедно. Майка ми вече приема Раду като син. Понякога още спорим за глупости – за пари, за възпитание, за бъдещето на дъщеря ни. Но вече знам: истинската стойност на човека не е в професията му или в мнението на другите.

Питам се понякога: колко семейства са разбити от предразсъдъци? Колко хора жертват любовта си заради чужди очаквания? А вие бихте ли избрали сърцето си пред мнението на света?