Измамата на близките: Брак на ръба

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така, сякаш само тя ме държеше да не падна. — Не мога да бъда слугиня в собствения си дом!

Петър седеше на ръба на дивана, с глава в шепите си. Мълчеше. От кухнята се чуваше кашлицата на баба Мария — неговата баба, за която се грижех вече шеста година. Шест години, в които свекърва ми — Галина — работеше в Германия и пращаше пари, но никога не се прибираше. Всички в селото знаеха: „Ей, добре сте го уредили! Снахата гледа бабата, а парите идват отвън.“ Само аз знаех истината — че тези пари отиваха за новата кола на Галина, за ремонти по апартамента ѝ в Пловдив, а за нас оставаха трохи.

— Какво искаш да направя? — прошепна Петър. — Майка ми няма как да се върне сега…

— Не искам да се връща! Искам ти да ме чуеш! Да видиш какво става тук! — гласът ми се изви по-високо, отколкото исках. — Аз не съм дошла тук да гледам болна жена до края на живота си!

Петър въздъхна тежко. В този момент телефонът му иззвъня — беше Галина. Той вдигна и аз чух познатия ѝ глас:

— Петре, кажи на Елица да не се оплаква толкова! Всички жени гледат свекървите си! Аз какво правя тук? Мъча се за всички ви!

Стиснах зъби. Знаех, че слуша на високоговорител нарочно. Знаех, че това е поредната ѝ манипулация. Всяка вечер звънеше и питаше: „Баба яде ли? Даде ли ѝ лекарствата?“ Но никога не попита мен как съм. Никога не попита малкия ни син Даниел дали има нужда от нещо.

Вечерите бяха най-тежки. Баба Мария често плачеше от болки, а аз ѝ сменях памперса, миех я, хранех я с лъжица. Даниел стоеше сам в стаята си и рисуваше. Понякога идваше при мен и ме прегръщаше:

— Мамо, кога ще отидем пак на кино?

— Скоро, мило… Скоро…

Но „скоро“ никога не идваше.

Съседките ме гледаха със съжаление:

— Елице, ти си злато! Аз не бих издържала…

— Ама Петър помага ли ти поне?

Петър… Той работеше по цял ден в града и вечер беше уморен. Понякога помагаше, но по-често просто изчезваше пред телевизора или излизаше с приятели „да изпусне парата“.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Петър говори с майка си по телефона:

— Мамо, Елица е много изнервена напоследък… Не знам какво да правя.

— Остави я! Жените са такива. Ще ѝ мине. Ти гледай да не ѝ угаждаш много, че ще ти се качи на главата!

Сълзите ми капеха във водата. Не можех повече да търпя това пренебрежение. Чувствах се като призрак в собствения си дом.

Една сутрин баба Мария падна от леглото. Втурнах се при нея и я намерих разплакана:

— Мило дете… Извинявай… Тежко ми е…

Прегърнах я и заплакахме двете. Не тя беше виновната. Тя беше просто още една жертва на тази семейна схема.

Вечерта казах на Петър:

— Ще говоря с адвокат. Не мога повече така.

Той ме погледна ужасен:

— Ще ме оставиш? А Даниел?

— Даниел заслужава майка си щастлива! Заслужава да има детство! А аз заслужавам живот!

Последваха дни на мълчание и напрежение. Галина започна да звъни всеки ден и да ме обвинява:

— Как не те е срам? Аз работя като вол там, а ти ще развалиш семейството?

— Вие развалихте семейството! — изкрещях веднъж и затворих телефона.

Започнах да търся работа в града. Намерих място като продавачка в една книжарница. За първи път от години усещах глътка въздух.

Петър започна да идва по-рано вкъщи. Опитваше се да помага повече с баба Мария и с Даниел. Но вече беше късно.

Една вечер седнахме тримата на масата — аз, Петър и Даниел.

— Мамо, ще живеем ли пак всички заедно? — попита Даниел тихо.

Погледнах Петър през сълзи:

— Не знам, мило… Но обещавам ти, че ще бъда до теб винаги.

Петър мълчеше дълго:

— Прости ми… Не разбрах навреме колко си важна…

Може би щях да му простя преди години. Но вече бях друга жена.

Сега стоя пред огледалото и се питам: Кога една жена трябва да избере себе си пред семейството? Колко още трябва да търпим заради чужди очаквания и празни обещания? Какво бихте направили вие?