Измамена от собствената си майка: Историята на една открадната наследство

„Не може да е истина… Не може!“, шепнех си, докато държах в ръцете си пожълтелия нотариален акт. Сълзите ми капеха върху хартията, но думите не се размиваха – всичко беше ясно: апартаментът, който татко ми остави, вече не беше мой. Беше прехвърлен на името на майка ми, без дори да ме попита.

– Мамо, как можа? – гласът ми трепереше, когато я заварих в кухнята, както винаги с чаша кафе и цигара. – Защо не ми каза?

Тя не ме погледна. Само въздъхна тежко и издуха дима към прозореца.

– Не разбираш, Деси. Ти си още дете…

– На трийсет и две съм! – извиках. – Това беше последното нещо, което татко ми остави. Как можа да го вземеш?

Майка ми се обърна рязко. Очите ѝ бяха сухи, но в тях проблясваше нещо остро.

– Аз съм ти майка! Всичко, което правя, е за теб. Ти не знаеш какво е да останеш сама, без мъж, без пари…

– А аз? Аз останах без баща! И сега – без дом!

Тишината между нас беше по-тежка от всяка обида. В този момент разбрах, че вече не мога да ѝ вярвам. Винаги съм мислела, че семейството е най-сигурното място на света. Че майка ми ще ме защити от всичко. Но сега тя беше човекът, който ме предаде най-жестоко.

Всичко започна след смъртта на татко. Инфаркт – внезапно и без предупреждение. Погребението беше мрачно и тихо, а след това животът ни се разпадна на парчета. Майка ми се затвори в себе си, аз се опитвах да поддържам работа и дом, но болката не ни напускаше.

Една вечер чух как майка ми говори по телефона:

– Не, няма да ѝ кажа още… Тя няма нужда да знае…

Тогава не обърнах внимание. Мислех, че става дума за някаква дреболия. Но после започнаха да пристигат писма от банката – за кредити, за неплатени сметки. Оказа се, че майка ми е ипотекирала апартамента без мое знание. Когато я попитах, тя само сви рамене:

– Пари трябват, Деси. Не можеш да разбереш колко е трудно всичко…

Но аз разбирах. Разбирах твърде добре – защото всичко това беше направено зад гърба ми. Без доверие. Без обяснения.

Започнах да ровя из документите на татко. Намерих завещанието му – всичко беше оставил на мен. А сега… всичко беше изчезнало. Майка ми беше прехвърлила имота на свое име с фалшив подпис.

– Ще те съдя! – изкрещях една вечер, когато вече не издържах.

Тя само се засмя горчиво:

– Съди ме! Аз съм ти майка! Кой ще ти повярва?

Съседите започнаха да шушукат зад гърба ни. „Гледай я тая Деси – уж добро момиче, а с майка си се кара за пари…“ В малкия ни град всичко се знае. Дори приятелките ми започнаха да ме избягват.

– Защо не я оставиш? – питаше ме Мария една вечер в кафенето. – Намери си квартира, почни нов живот.

– Не мога – прошепнах. – Това е домът ми… Това е всичко, което имам от татко.

Всяка вечер се прибирах със свито сърце. Майка ми ме гледаше студено, сякаш бях враг в собствения си дом.

Една сутрин я чух да плаче в банята. За миг ми стана жал за нея – беше остаряла толкова бързо след смъртта на татко. Но после си спомних как ме излъга, как ме ограби…

Започнах да ходя при психолог. Опитвах се да разбера – защо една майка би направила такова нещо? Психоложката само поклати глава:

– Понякога хората действат от страх и отчаяние… Но това не оправдава предателството.

Седмици наред се борех със себе си – да простя ли или да я изгоня завинаги от живота си? Сестра ѝ, леля Галя, дойде веднъж и прошепна:

– Знам какво е направила… Но тя винаги е била такава – мисли само за себе си.

Почувствах се още по-самотна.

Един ден получих писмо от адвокат – банката щеше да ни изгони заради неплатени вноски по кредита. Майка ми седеше на масата и гледаше в празното пространство.

– Всичко изгубихме – каза тихо.

– Не „ние“, мамо… Ти изгуби всичко – отвърнах и за първи път не изпитах вина.

Сега живея под наем в София и работя на две места, за да изплащам дълговете ѝ. Понякога я виждам на пазара – остаряла, прегърбена жена с празни очи. Не знам дали някога ще ѝ простя.

Питам се: Колко струва доверието? И може ли някога една майка да заслужи прошката на детето си след такова предателство?