Изведнъж осъзнах, че искам развод след 30 години брак: Невидимата трансформация на една българска жена

– Мария, пак ли ще стоиш до късно пред компютъра? – гласът на Георги проряза тишината в малката ни кухня, докато аз се взирах в екрана, уж работейки, а всъщност се чудех как стигнах дотук.

– Още малко, трябва да довърша отчета – излъгах. Истината беше, че не можех да понеса мисълта да седна до него пред телевизора, да слушам как мърмори за политиката или за цените в магазина. Тридесет години. Тридесет години отдадени на този дом, на този мъж, на нашите три деца – Виктор, Ани и малкия Павел. А аз? Къде останах аз?

Преди години бях различна. Пътувах. Сама. С приятели. Събирах истории от Родопите, катерих се по скалите на Белоградчик, танцувах босонога на плажа в Созопол. После дойдоха децата, ипотеката, грижите. Георги беше стабилен – работеше като инженер в завода, носеше заплатата у дома, не пиеше, не изневеряваше. Но никога не ме попита какво искам аз.

– Мамо, къде са ми чорапите? – провикна се Павел от стаята си.

– В шкафа ти са! – отвърнах машинално.

– Не са! – настоя той.

Станах и ги намерих за секунди. Както винаги. Всички разчитаха на мен. Аз бях лепилото на това семейство. Но кой беше лепилото за мен?

Вечерта Георги седна до мен на дивана. Усетих тежестта му до себе си, мириса на одеколон и цигари.

– Мария, ти добре ли си? От известно време си някак… странна.

Погледнах го. Очите му бяха уморени, но добри. И все пак между нас имаше пропаст.

– Добре съм – казах тихо.

Но не бях. Вътре в мен бушуваше буря. Исках да крещя: „Не съм добре! Не знам коя съм! Не знам какво искам!“

На следващия ден отидох на работа по-рано. Колежката ми Даниела ме погледна загрижено.

– Мария, изглеждаш ужасно уморена. Всичко наред ли е у вас?

– Не знам – признах за първи път на глас.

Даниела ме прегърна.

– Ако искаш да поговорим… Знаеш къде да ме намериш.

Вечерта седнах сама в кухнята с чаша чай. Слушах как Георги и Павел спорят за някакъв футболен мач. Ани беше при приятелки, Виктор отдавна живееше в София. Изведнъж ме връхлетя споменът за едно пътуване до Мелник – бях на двадесет и две, с раница на гърба и сърце, пълно с мечти. Кога се превърнах в тази сянка?

На следващата сутрин Георги ме настигна в коридора.

– Мария, трябва да поговорим.

– За какво?

– За нас. За теб. Виждам, че не си щастлива.

Погледнах го дълго.

– Не съм щастлива, Георги. Не знам дали някога ще бъда пак.

Той замълча. После каза тихо:

– Какво искаш да направиш?

Думите заседнаха в гърлото ми.

– Искам… Искам да се разделим.

Той пребледня.

– След всичко? След толкова години?

– Да. Защото ако остана, ще умра вътрешно. А ако си тръгна… може би ще намеря себе си отново.

Последваха седмици на мълчание и напрежение. Децата не разбираха. Павел плачеше нощем. Ани ми се разсърди: „Как можа да ни причиниш това?“ Виктор беше единственият, който ми каза:

– Мамо, ако това ще те направи щастлива… Аз съм с теб.

Георги не се караше, не молеше – просто се смали пред очите ми. Виждах болката му и това ме убиваше още повече.

Преместих се в малка гарсониера под наем в „Люлин“. Първите нощи плаках до изнемога. После започнах да излизам – сама по изложби, по концерти, по стари маршрути из Витоша. Започнах да пиша дневник. Да рисувам акварели – нещо, което обожавах като момиче.

С Георги се виждахме рядко – само когато трябваше да обсъждаме нещо за децата или имота в село. Гледах го и усещах вина, но и облекчение.

Една вечер седях с чаша вино на балкона и гледах светлините на града под мен. За първи път от години усещах покой вътре в себе си.

Питам се: Колко жени като мен живеят чужд живот? Колко още ще чакат някой да ги попита: „Какво искаш ти?“ А дали някога ще спрем да се страхуваме да бъдем себе си?