Какво означава да си майка, когато дъщеря ти те забрави: История за доверие, пари и предателство
– Мамо, моля те, само този път! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. – Ако не помогнеш сега на Петър, ще изгубим всичко.
Седях на кухненската маса, стискайки слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. Вече беше тъмно, а навън дъждът удряше по прозорците на панелката в Люлин. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Бях спестявала тези пари цял живот – от учителската си заплата, от частните уроци по математика, от всяка стотинка, която не похарчих за себе си. За да имам за старини. За да не съм в тежест на никого.
– Елице, ти знаеш, че това са всичките ми пари… – прошепнах. – Ако нещо стане…
– Мамо, моля те! Петър ще върне всичко до края на годината. Обещавам ти! Ти си ни единствената надежда.
Тогава нещо в мен се пречупи. Винаги съм вярвала на децата си. Винаги съм била тази, която дава, която прощава, която преглъща гордостта си. Преведох парите. Цялата сума – 32 000 лева. Дори не попитах за подробности.
Минаха месеци. Петър и Елица все по-рядко се обаждаха. Когато звънях, телефонът често беше изключен или „няма връзка с абоната“. На рождения ми ден получих смс: „Честит празник, мамо! Обичаме те!“ Без обаждане. Без посещение.
Съседката ми Мария ме гледаше със съжаление:
– Любке, нещо не ми харесва тая работа… Не може така да те оставят сама.
– Те са заети, Марийке – оправдавах ги аз. – Млади са, работят много…
Но нощем не можех да спя. В главата ми кънтяха думите на Елица: „Обещавам ти!“ А парите ги нямаше. Пенсията ми стигаше едва за сметките и хляба. Започнах да продавам златните си обеци и пръстени – подаръци от покойния ми съпруг Георги. Сълзите ми капеха върху старите снимки – семейни празници, усмихнати лица…
Един ден реших да отида до офиса на Петър. Оказа се, че фирмата е затворена от месеци. Никой не знаеше къде са заминали. Звъннах на Елица:
– Дъще… Кога ще върнете парите? Много ми трябват…
– Мамо, сега не е удобно… Ще ти се обадя после.
После така и не дойде.
Седмици наред чаках някакъв знак. Всяка вечер гледах през прозореца към детската площадка, където някога разхождах Елица и брат ѝ Валентин. Спомнях си как я учех да кара колело, как ѝ връзвах плитките преди първия учебен ден…
Валентин живее в Пловдив със семейството си. Рядко се чуваме – работи много, а снаха ми не ме обича особено. Не исках да го тревожа с моите проблеми.
Една сутрин получих писмо от банката – заканиха се да ми запорират сметката заради неплатени такси по кредита за ремонта на покрива. Тогава разбрах колко съм сама.
Мария настоя:
– Обади се на Валентин! Кажи му истината!
– Не мога… Не искам да ги карам да се карат помежду си…
Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в лицето си – бръчки, умора, тъга. Как стигнах дотук? Какво направих погрешно като майка?
След седмица Елица най-после се появи на вратата ми – бледа, с тъмни кръгове под очите.
– Мамо…
– Къде беше? – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.
– Извинявай… Просто всичко се обърка… Петър замина за Германия да работи… Аз останах сама тук…
– А парите? – попитах тихо.
Тя сведе глава:
– Няма ги… Всичко изгубихме…
В този момент почувствах как нещо умира в мен. Не парите ме боляха най-много – а лъжата, предателството, самотата.
– Защо не ми каза? Защо ме остави сама?
Елица заплака:
– Страхувах се… Не знаех какво да правя…
Прегърнах я – тя трепереше като малко дете. В този миг разбрах: майчинството не свършва никога, дори когато децата ти те забравят или предадат.
Днес седя сама в апартамента си и гледам снимките по стената. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Какво означава да бъдеш майка в свят, в който доверието струва повече от парите? Ще намеря ли някога сили да простя напълно?