Къща без наследство: Мечтата, която построихме сами

– Не мога да повярвам, че пак отказаха, Петре! – изкрещях през сълзи, докато трескаво търсех ключовете си в чантата. – Майка ми дори не ме изслуша. Каза, че „всеки трябва сам да си носи кръста“.

Петър стоеше до прозореца, стиснал юмруци. Вече бяхме минали през този разговор десетки пъти. Родителите ми – Мария и Георги – имаха всичко: два апартамента в София, вила в Боровец, а за нас нямаше дори заем за първоначална вноска. „Трябва да се научите сами“, повтаряха те като мантра.

– Дани, не се ядосвай – опита се да ме успокои Петър. – Ще се оправим. Виж колко далеч стигнахме сами досега.

Но аз не можех да се успокоя. Всяка вечер, когато се прибирахме в малката гарсониера под наем в Люлин, усещах как мечтата ни за собствен дом се отдалечава. Всички около нас получаваха помощ – приятелката ми Ива наскоро се похвали, че родителите ѝ са ѝ купили тристаен апартамент за сватбата. А ние? Събирахме стотинки и брояхме дните до следващата заплата.

– Може би трябва да се откажем – прошепнах една вечер, когато гледахме обяви за апартаменти с цени, които ни караха да се чувстваме като просяци.

– Не! – Петър беше категоричен. – Ще намерим начин. Ще работя още една смяна в склада. Ти можеш да поемеш няколко частни урока по английски. Ще съберем парите.

Започнаха месеци на лишения. Сутрин ставахме по тъмно, аз препусках между училището и частните уроци, а Петър се прибираше след полунощ, миришещ на прах и умора. Понякога спорехме за глупости – кой е забравил да плати тока, защо пак няма пари за кино или защо не сме поканени на семейната вечеря у родителите ми.

Една неделя майка ми ме покани на кафе. Седнахме в луксозното ѝ жилище, където всичко блестеше от чистота и подреденост.

– Даниела, защо си толкова изтощена? – попита тя с престорена загриженост.

– Работя много, мамо. Опитваме се с Петър да съберем пари за апартамент.

– Ами ако не успеете? Защо не помислите за нещо по-скромно? Или просто останете под наем още няколко години…

– Не искам цял живот да живея под наем! – избухнах аз. – Искам свой дом! Искам децата ми да имат стая, а не да спят на разтегателен диван!

Тя само въздъхна и смени темата.

Вечерта разказах на Петър. Той ме прегърна силно.

– Знаеш ли, Дани, понякога си мисля, че ако ни бяха помогнали, щяхме да сме по-щастливи. Но после се сещам – така ще докажем на всички, че можем сами.

Дойде моментът да кандидатстваме за ипотека. Банката ни прие с резерви – ниски доходи, малко спестявания. Но след седмици чакане получихме одобрение за малък двустаен в краен квартал.

Преместихме се през зимата. Апартаментът беше студен и празен, но беше наш. Първата ни вечер там спахме на пода върху стари одеяла и ядохме банички от близката фурна.

– Това е началото на нашия дом – прошепна Петър и ме целуна по челото.

С времето започнахме да го обзавеждаме бавно – първо купихме маса от „ОLX“, после диван от приятели. Всяка вещ беше малка победа. Родителите ми не дойдоха на гости дълго време. Беше им неудобно да видят как живеем.

Един ден баща ми ми се обади:

– Даниела, майка ти каза, че сте си купили апартамент… Справихте ли се сами?

– Да, тате. Сами.

– Е, гордея се с вас… Макар че можеше да поискате помощ по-рано.

– Поискахме… Но не получихме.

Настъпи тишина. После той само каза:

– Ако имате нужда от нещо… Обади се.

С Петър често си говорим за тези години. Понякога усещам горчивина – защо родителите ми не ни помогнаха? Защо трябваше да минем през толкова трудности?

Но после виждам как сме пораснали заедно. Как всяка трудност ни е сближила още повече. Как сме изградили не само дом, но и семейство със собствени усилия.

Сега стоя до прозореца на нашия апартамент и гледам как дъщеря ни рисува по стената с пастели. Усмихвам се през сълзи.

– Струваше ли си всичко това? Можеха ли родителите ми да разберат колко много значи за нас тази независимост? Какво бихте направили вие на мое място?