Къщата, която ни раздели: История за алчността и семейните рани

— Не, няма да ги пусна! — гласът на Мария отекна в коридора, докато държеше ръката си здраво върху бравата на входната врата. Навън, под дъжда, стояха майка ми и баща ми — с куфарче и торба с домашни сладкиши, които майка винаги носеше, когато идваше на гости. Сърцето ми се сви. След толкова години далеч от дома, след всички самотни нощи в Германия, когато мечтаех за този момент — да се върна, да ги видя всички заедно под един покрив — сега трябваше да избирам.

— Мария, моля те… Това са родителите ми. Пътували са цяла нощ — прошепнах, опитвайки се да не повиша тон пред тях.

— Не ме интересува! Този дом е мой толкова, колкото и твой. Не искам да ги виждам тук! — очите ѝ бяха пълни с гняв и нещо друго — страх? Ранена гордост?

В този миг си спомних първите ни години заедно. Как се запознахме на студентската бригада в Пловдив, как мечтаехме за голямо семейство и уютен дом. После дойде безработицата, кризата… И аз заминах. Германия не беше лесна — студени квартири, тежък труд по строежите, самота. Но всяка спестена стотинка беше за този дом. За Мария. За децата ни.

Когато най-накрая се върнах и видях къщата — бяла, просторна, с градина отпред — сърцето ми пееше. Но радостта беше кратка. Още първата вечер Мария започна да се оплаква:

— Твоите родители само ще ни пречат. Ще се месят във всичко! Не искам да живея като в селска сапунка!

Опитах се да ѝ обясня, че са възрастни, че имат нужда от нас. Че майка ми едва ходи след операцията на коляното. Но тя не отстъпваше.

— Ако ги пуснеш вътре, аз си тръгвам! — каза веднъж през зъби.

Децата ни — Виктор и Елица — усещаха напрежението. Виктор ме попита една вечер:

— Тате, защо баба и дядо не могат да дойдат при нас? Нали ти каза, че ще живеем всички заедно?

Не знаех какво да отговоря. Вътре в мен бушуваше буря — вина към родителите ми, които ме бяха отгледали с толкова труд; гняв към Мария; страх да не изгубя семейството си.

Една вечер седнах с баща ми на пейката пред къщата. Той мълчеше дълго, после каза:

— Сине, не се карайте заради нас. Ако трябва, ще си тръгнем. Само бъди щастлив.

Сълзи напълниха очите ми. Как можех да избера? Как можех да предам хората, които ме бяха научили на всичко?

Мария ставаше все по-студена. Започна да заключва вратата дори през деня. Говореше с мен само за сметките и децата. Веднъж я чух да говори по телефона със сестра си:

— Той мисли само за тях! А аз? Аз цял живот чаках този дом!

Започнах да се чудя — дали алчността беше само нейна? Или и моята мечта за голямо семейство беше егоистична? Дали не бях пропуснал нещо важно през всичките тези години в чужбина?

Една сутрин майка ми не можа да стане от леглото в малката стаичка, която им бяхме дали в пристройката до гаража. Виктор плачеше до нея:

— Баба е болна! Тате, направи нещо!

Мария отказа да извика лекар.

— Това не е мой проблем! — каза тя студено.

Тогава избухнах:

— Това е и твой дом! Това са моите родители! Ако не можеш да ги приемеш, какво семейство сме?

Тя ме изгледа с омраза:

— Избирай! Или те, или аз!

Стоях дълго пред прозореца онази нощ. Виждах отражението си — уморен мъж с побеляла коса и празен поглед. Как стигнахме дотук? Защо домът, който трябваше да ни събере, ни раздели?

На следващия ден заведох майка ми в болницата. Баща ми остана при нас — тих и смирен. Мария събра багажа си и замина при сестра си във Варна с децата.

Сега къщата е тиха. Понякога чувам гласа на Виктор по телефона:

— Тате, кога ще се върнем у дома?

Не знам какво да му кажа. Не знам дали този дом някога ще бъде истински дом отново.

Питам се: Кое е по-важно — кръвната връзка или семейството, което създаваме? Има ли прошка за раните, които сами си причиняваме? Как бихте постъпили вие?