Къщата между нас: История за любов, предразсъдъци и избори

– Мамо, пак са оставили кофата с боклук пред нашата врата! – извика дъщеря ми Мария, докато аз се опитвах да разбера защо сърцето ми бие толкова силно всяка сутрин. Вече трета седмица съседите ни – семейство Иванови – сякаш нарочно ни дразнеха. А ние просто строяхме къща в двора, за да имаме повече място за децата и за баба ми, която вече не можеше да се качва по стълбите.

Но в нашето малко село край Пловдив слуховете се разпространяват по-бързо от пролетна буря. Още преди да излеем основите, цялата улица шушукаше: „Виж ги тия – строят къща за Мария и за сина на Иванови! Сватба ще има!“

А истината беше, че Мария и Петър – синът на Иванови – не можеха да се понасят още от детската градина. Той ѝ беше скъсал любимата кукла, а тя му беше изрисувала лицето с маркер. Оттогава между тях имаше само ледени погледи и саркастични забележки.

– Мамо, ако още веднъж някой ми каже, че ще се омъжвам за Петър, ще избягам в София! – закани се Мария една вечер, докато вечеряхме.
– Не им обръщай внимание, миличка – опитах се да я успокоя. – Хората обичат да си измислят истории.
– Ама ти знаеш ли какво е в училище? Всички ме гледат все едно вече съм булка! – очите ѝ се напълниха със сълзи.

Съпругът ми Георги се намеси:
– Ще мине и това. Нека си говорят. Ние знаем защо строим къщата.

Но не беше толкова лесно. Слуховете започнаха да ни тежат. Иванови започнаха да се държат странно – поздравяваха ни хладно, а майката на Петър – леля Сийка – веднъж дори ми подхвърли:
– Е, като ще ставаме роднини, поне да се разберем за оградата!

Почувствах се унизена. Не исках да обяснявам на всеки защо строим къща. Не исках да давам отчет за живота си. Но най-много ме болеше за Мария. Тя започна да се затваря в себе си, да избягва приятелките си, а вечер често я чувах да плаче в стаята си.

Една сутрин я намерих на пейката пред къщата, с глава в ръцете.
– Мамо, не издържам повече. Всички говорят за мен и Петър. Дори той ми каза вчера: „Майка ми вече избира пердета за нашата стая.“

Сърцето ми се сви. Знаех, че трябва да направя нещо.

Събрах смелост и отидох при Иванови.
– Лельо Сийке, може ли да поговорим?
Тя ме изгледа подозрително:
– Кажи, Цвети.
– Моля те, престанете с тези приказки. Децата ни страдат. Ние строим къща за баба ми, не за сватба.
Тя се засмя:
– Ама ти сериозно ли? Цялото село говори друго!
– Точно затова ви моля – нека спрем слуховете.

Тя замълча за момент и после каза:
– Знаеш ли, Цвети… Може би и ние прекалихме. Но хората тук обичат да си пълнят времето с чужди истории.

Върнах се у дома с надежда, че нещата ще се успокоят. Но вместо това слуховете станаха още по-настойчиви. Веднъж дори получихме анонимно писмо: „Дано сте подготвили зестра за Мария!“

Георги започна да се ядосва:
– Това вече е прекалено! Ще говоря с кмета!
Но аз знаех, че няма смисъл. В малкото село думите са по-силни от всяка власт.

Един ден Мария не се прибра навреме от училище. Започнах да звъня на всички познати. Накрая я намерих в парка до реката, седнала сама на люлката.
– Мамо… Не искам повече да живея тук. Всички ме гледат като някаква стока.
Прегърнах я силно.
– Ще мине, миличка. Ще мине…

Но вътре в себе си знаех – не минава лесно. Особено когато хората около теб са по-заети с чуждия живот, отколкото със своя собствен.

С времето къщата беше завършена. Баба ми се нанесе и най-после имаше свой уютен дом. Но отношенията със съседите останаха обтегнати. Мария завърши училище и замина за София – както беше обещала. Петър също замина – но за Германия.

Сега седя на верандата и гледам празната улица. Чудя се: Защо хората толкова обичат да измислят чужди съдби? И струваше ли си всичко това напрежение само заради една къща?

Може би най-големият ни враг не са съседите или слуховете… а нашият страх от това какво ще кажат другите.

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да се борите със слуховете или просто бихте ги оставили да отминат?