Къщата на баба – нашият затвор или нашето спасение?

– Какво си мислите, че правите? – гласът на майка ми прониза тишината като нож. Стоеше на прага на старата къща, с ръце на кръста и поглед, който можеше да изгори всичко по пътя си. Аз и сестра ми Надежда се спогледахме мълчаливо, докато майсторът завинтваше последния винт на новата брава.

– Мамо, просто… – започнах аз, но тя ме прекъсна:

– Просто какво? Това е моят дом! Аз съм го поддържала, аз съм се грижила за всичко тук! Вие двете какво сте направили? Само чакате да ви падне нещо наготово!

Сърцето ми се сви. Беше истина – баба остави къщата на нас, но майка ми беше тази, която я беше превърнала в дом. Помнех как всяка пролет боядисваше оградата, как садеше мушкатото под прозорците и как всяка вечер палеше лампата в антрето, за да ни чака светлина.

Но сега всичко беше различно. Баба почина преди шест месеца и завеща къщата на мен и Надежда. Майка ми прие новината като предателство. Оттогава всеки ден беше борба – кой ще решава какво да се прави в къщата, кой ще плаща сметките, кой ще има последната дума за всичко.

– Мамо, не искаме да те изгоним – опита се да я успокои Надежда. – Просто… трябва да има ред. Не можем повече да живеем в напрежение.

– Ред ли? – изсмя се горчиво майка ми. – Редът е такъв, какъвто аз кажа! Докато аз съм жива, тук ще се прави това, което аз кажа!

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Винаги съм била по-тихата от двете сестри, винаги съм избягвала конфликти. Но вече не можех да дишам в тази атмосфера на страх и вина.

– Мамо, ние сме собственици. Имаме право да решаваме! – казах с треперещ глас.

Тя ме изгледа така, сякаш съм й забила нож в гърба.

– Собственици? На какво сте собственици? На тухли и керемиди? На спомени? На болката ми?

Сълзите напълниха очите й, но този път не се разплака. Обърна се рязко и излезе от двора, тресна портата така силно, че стъклата на прозорците издрънчаха.

Останахме сами. Надежда седна на стъпалата и зарови лице в ръцете си.

– Не трябваше да сменяме ключалките – прошепна тя. – Може би щеше да се успокои с времето…

– Не можехме повече така – отвърнах. – Всеки ден заплахи, всеки ден скандали… Не е живот това.

Вечерта беше тежка. Майка ни не се прибра. Телефонът й беше изключен. Сестра ми плака цяла нощ. Аз седях до прозореца и гледах празната улица. Спомнях си детството – как майка ни водеше за ръка до училище, как ни носеше топли мекици в неделя сутрин… Кога всичко се обърна така?

На следващия ден майка ми дойде с чанта в ръка и адвокат до себе си.

– Щом искате война, ще я имате – каза тихо. – Ще видим кой ще остане тук накрая.

Започнаха месеци на съдебни дела, обиди и студени погледи по улицата. Съседите шушукаха зад гърба ни. Роднините ни избягваха. Веднъж чух леля Мария да казва на някого: „Тези момичета ще си останат сами накрая.“

Понякога нощем чувах сестра ми да говори насън: „Мамо, прости ни…“

Аз самата се питах дали не сбъркахме някъде. Дали не трябваше да отстъпим? Но после си спомнях всички онези години на контрол и страх – как майка ни решаваше с кого ще се виждаме, къде ще учим, дали ще имаме приятели у дома…

Една вечер седнахме с Надежда в кухнята. Тя държеше снимка на баба ни – усмихната, с престилка и брашно по ръцете.

– Знаеш ли – каза тя тихо – понякога си мисля, че баба нарочно ни остави къщата. За да се научим да бъдем свободни.

– А може би за да разберем колко е трудно да бъдеш свободен – отвърнах аз.

Делото приключи след година. Съдът потвърди завещанието. Майка ни трябваше да напусне къщата.

В деня, в който си тръгваше, стояхме трите на прага. Тя не каза нищо. Само ни погледна с онзи поглед – пълен с болка, гордост и нещо като обида.

Когато затвори портата зад себе си, почувствах празнота. Къщата беше наша, но вече не беше дом.

Сега минаха две години оттогава. Сестра ми замина за София. Аз останах тук сама. Понякога чувам стъпки по коридора вечер и си мисля, че майка ми ще влезе и ще започне пак да нарежда какво трябва да направя.

Питам се: струваше ли си всичко това? Може ли една къща да бъде по-важна от семейството? Или просто всички сме жертви на спомените и страховете си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да защитите свободата си дори с цената на семейството?