Къщата на баща ми: Истината, която никой не искаше да чуе

— Не може да бъде! — гласът ми трепереше, докато държах в ръце пожълтелия лист хартия. Завещанието. Баща ми беше починал преди седмица, а адвокатът — строг, сив мъж с очила на върха на носа — прочете думите, които ме удариха като шамар: „Къщата се оставя на Георги.“ Георги — моят по-малък брат. Същият този Георги, който напусна дома ни още на 19, за да „гради свой живот“ в София, докато аз останах тук, в Пловдив, да се грижа за баща ни.

В този момент сякаш целият ми живот се смали до една точка — до тази стая, пълна с миризма на старо и тъга. Майка ни почина рано, а баща ми… той винаги беше по-близо до Георги. Дори когато бяхме деца, той го защитаваше, оправдаваше всяка негова беля. „Малък е още, ти си по-големият, трябва да отстъпваш“, казваше ми. А аз? Аз бях невидимият стълб на този дом — тихият помощник, който винаги беше там.

— Какво ще правиш сега? — попита ме адвокатът, докато Георги стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш всичко това не го засягаше.

— Не знам… — прошепнах. Истината беше, че не знаех. Прекарах последните шест години от живота си тук — сменях памперси на баща си, готвех му супа, водех го по лекари. Георги идваше веднъж-два пъти в годината, носеше някакви подаръци и си тръгваше след два часа.

Спомням си една вечер преди две години. Баща ми беше в лошо настроение — болките го мъчеха. Седях до леглото му и му подавах вода.

— Защо не си като брат си? — попита ме изведнъж. — Той поне има работа, приятели… Живее!

Погледнах го и усетих как гневът ме изпълва.

— Ако аз си тръгна, кой ще ти сменя превръзките? Кой ще ти готви? Кой ще те заведе на лекар?

Той замълча. После се обърна към стената и каза тихо:

— Ти винаги си бил добър син…

Но никога не каза „обичам те“. Никога не каза „благодаря“.

След погребението Георги остана още няколко дни. Вечерта преди да замине за София седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Той изглеждаше уморен, но спокоен.

— Знаеш ли — започна той — не съм искал къщата. Дори не знам какво ще правя с нея.

— Тогава защо не каза на татко да я остави на мен? — попитах го с пресипнал глас.

Той сви рамене.

— Мислех, че така е редно. Ти винаги си бил тук… Но татко реши така.

— А ти какво ще правиш сега? Ще я продадеш ли?

Той ме погледна за първи път право в очите.

— Не знам. Може би ще я дам под наем. Или ще я оставя празна. Не съм сигурен…

В този момент осъзнах колко различни сме станали. За него тази къща беше просто имот. За мен беше домът ми, животът ми, всичко, което имах.

Седмиците минаваха бавно. Съседите започнаха да ме гледат със съжаление.

— Какво ще правиш сега, Марио? — питаше баба Стефка от съседния апартамент.

— Ще търся квартира… — отвръщах аз и усещах как гърлото ми се свива.

Вечерите бяха най-тежки. Седях сам в празната къща и слушах ехото на стъпките си по коридора. Спомнях си как като деца с Георги се гонехме из стаите, как майка ни ни викаше за вечеря…

Една вечер Георги ми се обади.

— Марио… Мислих много. Ако искаш, може да останеш в къщата още известно време. Няма да ти искам наем.

— Благодаря ти… — казах сухо. Но вътре в мен нещо се пречупи. Не исках милостиня от собствения си брат.

Започнах да търся работа извън Пловдив. Исках ново начало, далеч от спомените и болката. Намерих малка квартира в Стара Загора и започнах работа като нощен пазач във фабрика.

Понякога се чудя дали баща ми някога е разбрал колко много съм жертвал за него. Дали Георги някога ще осъзнае какво е да носиш цялото бреме на семейството върху плещите си?

Сега стоя сам в стаята си и се питам: Струваше ли си всичко това? Какво означава семейството, ако справедливостта липсва? Може ли някой ден да простя и да продължа напред?