Къщата ни, но не и наша: Истината за семейството, парите и предателството

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоях до него, стиснала ръката му толкова силно, че пръстите ми побеляха. В средата на хола, между стария скрин на баба и портрета на дядо, свекърва ми – леля Мария – държеше ключовете от къщата. Сякаш държеше съдбата ни в ръцете си.

– Петре, не започвай пак! Ти си млад, ще се оправиш. Брат ти има нужда повече – каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна.

Петър се обърна към мен. Очите му търсеха подкрепа, но аз не можех да кажа нищо. Гласът ми беше заседнал някъде дълбоко в гърлото. В този момент разбрах – всичко, което бяхме градили през последните десет години, всичките ни спестявания, ремонтите, безсънните нощи и мечтите за уютен дом… всичко това щеше да отиде при брат му – Ивайло.

Ивайло стоеше в ъгъла с ръце в джобовете и гледаше в пода. Не каза нито дума. Знаеше, че майка му ще го защити, както винаги. Той беше „малкият“, „болнавият“, „онзи, който има нужда“. А ние? Ние бяхме просто хората, които плащаха сметките и ремонтираха покрива след всяка буря.

Първите години след сватбата ни бяха трудни. Живеехме в една стая при родителите на Петър в малкото село край Пловдив. Мечтаехме за собствено място, но парите никога не стигаха. Когато леля Мария предложи да останем в старата къща и да я стегнем заедно, повярвахме ѝ. Вложихме всичко – и пари, и труд, и надежди. Петър работеше по две смени в завода, а аз шиех дрехи за съседките до късно през нощта. Купувахме тухли на изплащане, боядисвахме стените сами, а всяка зима се молехме покривът да издържи още една година.

– Мамо, ние дадохме всичко за тази къща! – Петър вече почти крещеше. – Ивайло никога не е стъпвал тук! Не е дал и лев!

– Не говори така за брат си! – сряза го тя. – Той е кръв твоя! А ти… ти ще си намериш друго място. Млад си още.

В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. Не беше само домът ни – беше доверието ми към хората около мен. Беше усещането за справедливост. Беше любовта ми към Петър, която сега се превръщаше в болка.

Вечерта седяхме мълчаливо на кухненската маса. Децата спяха в другата стая. Петър гледаше празно през прозореца.

– Какво ще правим сега? – прошепнах.

– Не знам… – отговори той тихо. – Не мога да се боря повече с тях. Уморих се.

– Ами децата? Къде ще живеем?

Той само поклати глава.

На следващия ден Ивайло дойде с приятелката си – някаква градска жена с високи токчета и червено червило. Разхождаха се из къщата като туристи в музей.

– Тук ще направим детска стая – каза тя високо. – А тази стара печка ще я махнем веднага!

Стиснах зъби и излязох навън. Сълзите ме задавиха. Чух как леля Мария им обяснява кое къде е и какво сме оправили ние с Петър. Все едно сме били просто майстори под наем.

Седмици наред живеехме като призраци в собствения си дом. Леля Мария настояваше да се изнесем „по-бързо, че да не пречим“. Съседите шушукаха зад гърба ни. Някои ни съжаляваха, други злорадстваха.

Една вечер бащата на Петър – дядо Георги – дойде при нас тихо.

– Деца… знам, че не е честно – каза той с треперещ глас. – Но майка ви… тя винаги е правила разлика между вас двамата. Аз… аз не можах да я спра.

Петър го гледаше с празен поглед.

– Татко… защо никога не застана зад нас?

Дядо Георги само въздъхна и излезе навън.

В крайна сметка напуснахме къщата една студена мартенска сутрин. Взехме само най-необходимото – дрехи, детските играчки и снимките от сватбата ни. Останалото оставихме там – за Ивайло и неговата нова „семейна идилия“.

Сега живеем под наем в малък апартамент в града. Децата още питат кога ще се върнем „у дома“. Петър работи повече от всякога, а аз се опитвам да не плача пред тях.

Понякога нощем се питам: струваше ли си всичко това? Кога семейството престава да бъде опора и се превръща в най-голямото ти разочарование? Има ли справедливост за хора като нас?

Кажете ми… какво бихте направили на мое място?