Къщи без дом: История за наследство, загуба и разпадащо се семейство

– Не, няма да ти дам ключа! – гласът ми трепереше, докато държах вратата на старата ни къща в „Лозенец“. От другата страна леля Мария ме гледаше с онзи познат, студен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си живот.

– Ивана, не забравяй, че тази къща е на всички ни! – изсъска тя. – Майка ти беше моя сестра!

В този момент осъзнах колко далеч сме стигнали от времето, когато се събирахме тук за Коледа, когато баба печеше баница и всички се смеехме около масата. Сега масата беше покрита с прах, а въздухът – с напрежение.

След смъртта на родителите ми и брат ми – един след друг, сякаш съдбата беше решила да ме изпита до край – останах сама с баба. Когато и тя си отиде миналата година, наследих три апартамента и тази къща. Мислех си, че това ще ми даде сигурност. Вместо това получих само завистливи погледи и нескончаеми спорове.

Първо започнаха телефонните обаждания. Леля Мария настояваше да давам под наем апартаментите и да делим парите. Братовчед ми Георги пък твърдеше, че баща му – покойният ми чичо – е вложил пари в ремонта на къщата и затова му се полага дял. Дори вуйчо Стефан, когото не бях виждала от години, изведнъж се появи с нотариални актове и стари снимки, опитвайки се да докаже някакво право върху имотите.

– Ти не разбираш – каза ми веднъж Георги на кафе в „Шишман“. – Това е семейно наследство. Не можеш да го държиш само за себе си.

– А ти разбираш ли какво е да останеш сам? – отвърнах аз тихо. – Да гледаш как всички си отиват един по един? Къщите не могат да запълнят тази празнота.

Той само сви рамене и погледна встрани.

Скоро след това започнаха истинските войни. Леля Мария се появяваше неканена в къщата, претърсваше шкафовете за „семейни реликви“, а веднъж дори беше сменила ключалката без мое знание. Георги доведе майстори да огледат апартамента в „Младост“, уж за ремонт, а после разбрах, че е искал да го отдаде под наем на свой приятел.

Всяка вечер се прибирах вкъщи и усещах как стените ме притискат. Спомените за родителите ми бяха навсякъде – снимки по рафтовете, старата китара на брат ми в ъгъла, гоблените на баба по стените. Но вместо утеха, те носеха болка. Домът вече не беше дом. Беше бойно поле.

Една вечер седях сама на терасата с чаша вино и гледах светлините на София. Чувах как съседите спорят през стената за пари. Замислих се колко лесно парите могат да развалят всичко хубаво между хората.

На следващия ден получих писмо от адвокат – Георги и леля Мария ме съдеха за дял от имотите. Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че собственото ми семейство ще стигне дотук.

– Защо го правите? – попитах ги на срещата при адвоката.

– Защото ни се полага! – отвърна леля Мария с ледено спокойствие.

– А любовта? А спомените? Те не ви ли стигат?

Тя само извърна глава.

Съдебните дела се точеха месеци наред. Всеки ден минавах покрай къщата в „Лозенец“ и усещах как нещо умира вътре в мен. Понякога си мислех да продам всичко и да замина някъде далеч – може би във Варна или дори в чужбина. Но после си спомнях майка ми, която винаги казваше: „Домът е там, където са хората, които обичаш.“

А аз вече нямах такива хора.

Един ден намерих Георги пред входа на къщата. Стоеше с ръце в джобовете и гледаше надолу.

– Извинявай – каза тихо. – Не знам защо всичко стана така…

– Защото забравихме какво е важно – отвърнах аз. – Забравихме какво значи да сме семейство.

Той кимна и си тръгна без да каже повече нищо.

Днес къщата стои празна. Апартаментите са заключени. Семейството ми вече не съществува такова, каквото го помнех. Останаха само стените и спомените.

Понякога се питам: струваше ли си всичко това? Може ли една къща да бъде дом, ако в нея няма любов? Какво бихте направили вие на мое място?