Катализаторът на развода: Историята на едно дете между двама родители

– Не мога повече, майко! – изкрещях, докато вратата на кухнята се затръшна зад мен. Гласът ми трепереше от гняв и отчаяние. Беше късна есен, а в апартамента ни в Люлин въздухът беше наситен с миризма на изгоряло кафе и неизказани думи. Майка ми, Мария, стоеше до прозореца с гръб към мен, а баща ми, Иван, седеше на масата и стискаше чашата си така, сякаш тя беше единственото нещо, което го държи в този свят.

– Ралице, не се меси! Това са наши работи! – изсъска баща ми, без да ме погледне. Но аз вече не можех да мълча. Пет години слушах как се карат за пари, за изневери, за това кой е по-добър родител. Всяка вечер се прибирах от училище с надеждата да ги видя усмихнати, но вместо това намирах само тишина или крясъци.

– Ваши работи ли? А аз? Аз къде съм в цялата тази лудост? – гласът ми се пречупи. Очите ми пареха от сълзи. – Не ви ли е срам? Да живея в страх всеки ден, че ще се разделите? Или още по-лошо – че ще останете заедно и ще се мразите завинаги?

Майка ми се обърна бавно. Лицето ѝ беше бледо, устните ѝ трепереха. – Ралице, не разбираш…

– Не разбирам? – прекъснах я. – Разбирам повече, отколкото мислите! Знам за онази жена, татко. Видях съобщенията ти. И знам, че ти, мамо, отдавна не го обичаш. Защо се преструвате?

Тишината беше оглушителна. Баща ми стана рязко и излезе от стаята. Майка ми се свлече на стола и заплака беззвучно. Тогава разбрах – няма връщане назад.

Тази вечер беше началото на края. След няколко седмици баща ми си събра багажа и се изнесе при брат си в Банкя. Майка ми остана сама с мен и с празните стаи. В училище всички забелязаха промяната – станах затворена, избягвах приятелите си. Учителката по литература ме извика след час:

– Ралице, всичко наред ли е у дома?

Погледнах я и за миг ми се прииска да ѝ разкажа всичко – за скандалите, за вината, която ме задушаваше. Но само кимнах и излязох.

Минаха месеци. Баща ми идваше рядко, носеше подаръци и винаги бързаше да си тръгне. Майка ми започна да работи на две места – денем в детската градина, вечер чистеше офиси в центъра. Аз поех домакинството – готвех, чистех, учех се да бъда „голямата“.

Една вечер майка ми се прибра по-късно от обикновено. Беше уморена и миришеше на белина.

– Мамо… – започнах плахо. – Съжалявам за онова тогава…

Тя ме прегърна силно.

– Не ти си виновна, Ралице. Просто… понякога животът ни поставя пред избори, които не можем да избегнем.

Но аз знаех истината. Ако не бях казала онези думи онази нощ, може би щяха да останат заедно. Може би щяхме да сме семейство.

Годините минаваха. Записах психология в Софийския университет с надеждата да разбера себе си и тях. Всяка лекция беше като огледало – виждах собствените си страхове в историите на другите студенти.

Един ден баща ми ме покани на кафе в малко заведение до НДК.

– Ралице… – започна той неловко. – Знам, че ти беше трудно… Искам да знаеш, че не те обвинявам.

Погледнах го внимателно – беше остарял, очите му бяха уморени.

– Аз себе си обвинявам – прошепнах. – Ако не бях казала нищо…

Той въздъхна тежко.

– Може би щяхме да останем заедно още малко… Но щяхме ли да сме щастливи? Понякога истината боли, но е необходима.

Върнах се у дома с още по-голяма тежест на сърцето. Майка ми ме чакаше с топла супа и усмивка.

– Всичко наред ли е? – попита тя.

– Не знам… – отвърнах честно. – Понякога си мисля, че ако бях мълчала, всичко щеше да е различно.

Тя ме погали по косата.

– Всеки носи своите рани, Ралице. Важното е да простиш първо на себе си.

Сега съм на двадесет и две и все още търся прошката – тяхната и своята. Понякога се питам: Дали едно дете трябва да носи отговорност за решенията на възрастните? Или просто съм била гласът на истината в едно семейство, което отдавна е било счупено?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да замълчите или да кажете истината?