Катализаторът на развода: Изповедта, която ме преследва

„Стига вече! Не мога повече да ви слушам!“ – гласът ми се разнесе из малкия ни апартамент в Люлин, а чашата с чай в ръката на майка ми се разтрепери. Баща ми замръзна до вратата, с якето все още на гърба си, а очите му проблеснаха от изненада и гняв. Беше поредната вечер, в която се прибирах от университета и заварвах дома си в руини – крясъци, обвинения, тряскане на врати. Бях на седемнадесет и вече се чувствах като възрастен, който трябва да вземе решение за всички.

„Мария, не се меси! Това са наши работи!“, изсъска майка ми, но аз не издържах. „Ваши работи? Ами аз? Аз не съм ли част от това семейство? Вие мислите ли изобщо за мен?“ Сълзите ми се стичаха по бузите, а гласът ми трепереше. Баща ми се опита да ме прегърне, но го отблъснах. „Не искам повече да ви виждам заедно! Ако ще се карате така всеки ден, по-добре се разделете!“

Тишината след думите ми беше по-страшна от всеки скандал. Майка ми седна на дивана и зарови лице в ръцете си. Баща ми излезе безмълвно. Тогава не осъзнавах какво точно съм направила. Мислех си, че просто казвам истината, че ги карам да се замислят. Но това беше началото на края.

След онази вечер нещата се промениха. Родителите ми започнаха да говорят по-тихо, но по-рядко. Майка ми стоеше до късно на работа в магазина за дрехи, а баща ми все по-често нощуваше при баба ми в Банкя. Аз се затворих в стаята си и учех до късно – не защото имах изпити, а защото не исках да чувам тишината.

Една сутрин, докато си правех кафе, майка ми седна срещу мен с подпухнали очи. „Мария, татко ти и аз решихме… ще се разведем.“ Не знаех какво да кажа. Само кимнах и излязох навън, без дори да си взема якето. Вървях по улиците на Люлин, докато не усетих как студът ме пронизва до костите.

Минаха месеци. Разводът беше тих и почти без думи – само няколко подписа в районното управление и разделяне на мебелите. Аз останах при майка ми, но често ходех при баща ми през уикендите. И двамата се опитваха да бъдат „добри родители“, но между нас остана една невидима стена.

В университета никога не казвах истинската причина за мрачното си настроение. Приятелките ми – Деси и Ива – мислеха, че просто съм уморена от ученето. Само веднъж, когато Деси ме намери да плача в тоалетната след изпит по математика, ѝ прошепнах: „Аз ги разделих… Аз съм виновна.“ Тя ме прегърна силно: „Не си ти виновна! Те са възрастни хора.“ Но аз не можех да ѝ повярвам.

С времето започнах да забелязвам как разводът промени всички ни. Майка ми стана по-затворена, рядко се усмихваше както преди. Баща ми започна да пие повече – не много, но достатъчно, че да го усетя във въздуха, когато го прегръщах за довиждане. Аз самата станах по-резервирана – трудно допускам хора до себе си и често се страхувам да взимам решения.

Една вечер, докато вечеряхме с майка ми пред телевизора, тя изведнъж каза: „Знаеш ли, Мария… Понякога си мисля дали не трябваше да опитаме още малко.“ Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Мамо… ако можех да върна времето назад…“ – прошепнах аз. Тя само поклати глава: „Не ти си виновна. Просто понякога любовта свършва.“

Но аз не можех да се освободя от чувството за вина. Всяка Коледа, когато трябваше да избирам при кого да бъда, всяко семейно събиране без двамата заедно – всичко това ме караше да се питам дали постъпих правилно онази вечер.

Преди няколко месеца баща ми ме попита: „Мария, щастлива ли си?“ Не знаех какво да отговоря. „Опитвам се“, казах му. Той въздъхна тежко: „И аз.“

Сега съм на двадесет и две и все още усещам тежестта на онези думи. Понякога си мисля – ако бях замълчала онази вечер, дали щяхме още да сме семейство? Или просто щяхме да живеем в още по-голяма лъжа?

Кажете ми – има ли прошка за децата, които са искали само малко тишина и спокойствие? Може ли едно дете да бъде виновно за края на една любов?