„Казах на госпожа Димитрова, че повече няма да ѝ бъда момиче за всичко“: История за границите, самотата и вината

– Пак ли ти си, Мария? – гласът на госпожа Димитрова трепереше в слушалката, а аз вече усещах как сърцето ми се свива. Беше осем и половина вечерта, а аз тъкмо бях седнала да вечерям с децата. – Може ли да ми донесеш малко хляб и кисело мляко? Не съм яла нищо цял ден…

В този момент чашата преля. Не беше първият път – през последната година бях станала нещо като нейна лична помощница. Пазарувах, чистех, носех лекарства, дори ѝ сменях крушките. Мъжът ми често се шегуваше: „Още малко и ще ѝ сменяш памперсите!“, но в гласа му имаше повече раздразнение, отколкото хумор.

Госпожа Димитрова живее сама в съседната къща – стара, двуетажна постройка с олющена фасада и двор, обрасъл с бурени. Дъщеря ѝ, Таня, работи в София и идва веднъж-два пъти годишно. Последния път беше миналата Коледа – донесе подаръци, поседя два дни и пак изчезна. „Нямам място за мама в апартамента“, оправдаваше се тя пред всички съседи. „Две деца, мъжът ми работи до късно… Не мога да я взема.“

Първоначално не ми тежеше да помагам. Помня първия път, когато ме помоли да ѝ купя лекарства – беше толкова благодарна, че ми подари бурканче сладко от смокини. После започнаха да се трупат задачите: „Марийче, може ли да ми смениш превръзката?“, „Марийче, ще ми полееш цветята?“, „Марийче, донеси ми малко сирене от пазара.“

Децата ми започнаха да мърморят: „Мамо, пак ли ще ходиш при баба Димитрова? Кога ще играеш с нас?“ Мъжът ми се ядосваше: „Тя си има дъщеря! Защо все ти?“ А аз… Аз се чувствах виновна. Как да откажеш на самотна жена, която няма никого?

В онази вечер обаче не издържах. Оставих телефона на масата и избухнах:
– Не мога повече! Не съм ѝ длъжна! – сълзите напираха в очите ми.
Мъжът ми ме погледна сериозно:
– Трябва да ѝ кажеш. Не си робиня.

На следващия ден събрах смелост и отидох при нея. Госпожа Димитрова лежеше на дивана, увита в шал. Очите ѝ бяха уморени.
– Марийче, донесе ли ми хляба?
– Донесох – казах сухо и оставих торбата на масата. – Но трябва да поговорим.
Тя ме погледна изненадано.
– Какво има?
– Госпожо Димитрова… Аз… Не мога повече да ви помагам така всеки ден. Имам семейство, работа, деца… Чувствам се изтощена.
Тя замълча за миг.
– Но ти си единствената, която идва…
– А дъщеря ви? Защо не ѝ се обадите? Миналата година беше тук цяла седмица… Можеше поне тогава да ви помогне с някои неща.
Лицето ѝ се изкриви от болка – не физическа, а душевна.
– Таня има свой живот… Не искам да ѝ тежа…
– А на мен не тежите ли? – попитах тихо.

В стаята настъпи тягостна тишина. Чуваше се само тиктакането на стария стенен часовник. Госпожа Димитрова избърса очите си с ръкава.
– Извинявай… Не съм искала да те натоварвам така… Просто… Понякога се чувствам толкова сама…

Върнах се у дома с буца в гърлото. През нощта не можах да заспя. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Понякога се чувствам толкова сама…“

Следващите дни избягвах да минавам покрай къщата ѝ. Децата ми бяха щастливи – имаха ме повече време за себе си. Мъжът ми беше доволен. Но аз… Аз се чувствах празна.

Една сутрин видях линейка пред дома ѝ. Сърцето ми се сви от страх. Излязох навън по пижама.
– Какво става? – попитах съседката Пенка.
– Госпожа Димитрова е припаднала. Добре че някой е чул виковете ѝ през прозореца…

В болницата я приеха за няколко дни. Таня пристигна от София – разстроена, объркана.
– Защо никой не ми каза, че майка е толкова зле? – питаше тя със сълзи на очи.
Аз само свих рамене:
– Може би трябваше по-често да я питате как е…

След изписването Таня нае жена да се грижи за майка ѝ няколко пъти седмично. Аз вече не бях „момичето за всичко“. Госпожа Димитрова все още ме поздравяваше през оградата, но между нас остана някаква невидима стена.

Понякога нощем се питам: Дали постъпих правилно? Или просто избягах от чуждата болка? Колко още хора като госпожа Димитрова има около нас – самотни, забравени от близките си? И кой носи вината – те или ние?