Ключът под изтривалката: Историята на един наемодател в София

– Господине, моля ви, само за малко! – женски глас, пресечен от сълзи, се разнесе през вратата. Беше късен следобед, а аз тъкмо се прибирах от работа. В ръцете си държах торба с хляб и кисело мляко, а мислите ми бяха заети с поредния неплатен наем от страна на сегашните ми квартиранти. Не очаквах гости. Не очаквах и драма.

Отворих вратата на входа и видях пред себе си жена на около четиридесет, с разрошена коса и две деца – момче и момиче, които се държаха за полата ѝ. До тях стоеше мъж с изпито лице и уморени очи. Всички изглеждаха така, сякаш са прекарали нощта навън.

– Вие ли сте господин Георгиев? – попита жената с надежда в гласа.
– Да, аз съм. Какво има?
– Моля ви, чухме, че отдавате апартамента си под наем. Нямаме къде да отидем. Изгониха ни от предишното място. Моля ви, само една нощ…

Погледнах ги – децата трепереха, а жената стискаше ръцете си до побеляване. Сърцето ми се сви. В същото време си спомних всички истории за измами, които бях чувал по новините. София не е място за наивници.

– Разбирам ви, но апартаментът вече е отдаден под наем. Не мога просто така да ви пусна вътре – казах колебливо.
– Но те не са там! Видяхме, че е тъмно… Моля ви, само за една нощ…

В този момент се появи съседката ми леля Мария – винаги готова да се намеси.
– Какво става тук? Кои са тези хора? – попита тя подозрително.
– Искат да влязат в апартамента ми – обясних тихо.
– Не им вярвай! Миналата седмица пак имаше такива – уж семейство, а после изчезнаха с половината покъщнина на човека от третия етаж!

Жената избухна в плач. Децата се разплакаха с нея. Мъжът стоеше мълчаливо и гледаше в земята.

– Господине, моля ви… – прошепна жената.

В главата ми се въртяха мисли: Какво ще стане, ако ги пусна? А ако не ги пусна? Къде ще спят тези деца? Ами ако са измамници?

Върнах се вкъщи и затворих вратата след себе си. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Телефонът ми звънна – майка ми.

– Как си, сине?
– Добре съм… – излъгах.
– Звучиш напрегнато. Какво има?
– Нищо… Просто уморен.

Не можех да ѝ кажа истината. Тя винаги казваше: „Не вярвай на никого! В днешно време всеки гледа да те излъже.“ Но аз не бях такъв човек. Винаги съм вярвал в доброто у хората.

На следващия ден отидох до апартамента си в „Люлин“, за да проверя дали всичко е наред. Вратата беше заключена, но на стълбите седяха същите хора – жената и децата. Мъжът го нямаше.

– Още ли сте тук? – попитах ги изненадано.
– Нямаме къде да отидем… Мъжът ми отиде да търси работа…

В този момент дойде настоящият ми квартирант – Петър, млад програмист от Варна.
– Какво става тук? – попита той подозрително.
– Тези хора искат да влязат в апартамента…
– Категорично не! Не ги познавам! – отсече Петър и влезе вътре, затваряйки вратата след себе си.

Жената ме погледна с отчаяние.
– Моля ви…

Почувствах се безсилен. Исках да помогна, но не можех да наруша доверието на квартиранта си. Не можех да рискувам сигурността на имота си. Но не можех и да ги оставя на улицата.

Върнах се вкъщи и цяла нощ не мигнах. На сутринта отидох до близкия супермаркет и купих храна за жената и децата. Оставих им я пред входа с бележка: „Извинявайте, че не мога да ви помогна повече.“

След няколко дни ги нямаше. Никой не знаеше къде са отишли. Съседите ме гледаха с одобрение – „Постъпил си правилно“, казваха те. Но аз не бях сигурен.

Седмици наред се питах: Дали постъпих правилно? Дали можех да направя повече? Дали страхът ни е по-силен от човечността?

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се колко още такива семейства има там някъде навън. Колко често затваряме врати пред хората от страх? И дали някой ден няма да сме ние от другата страна?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Дали страхът или състраданието трябва да водят решенията ни?