Когато алчността разделя кръвта: Историята на едно българско семейство
— Не мога да повярвам, че го направиха! — гласът на съпруга ми, Димитър, трепереше от гняв, докато стоеше до прозореца и гледаше как снежинките се сипят върху сивия двор. Беше късен декември, а в апартамента ни се усещаше напрежението като електричество във въздуха.
Преди седмица свекърва ми, Наоми, беше останала без дом. След смъртта на свекъра ми, братът на Димитър — Георги, и сестра му — Лилия, настояха да продадат семейната къща в Перник. Парите щели да се разделят поравно, но когато сделката стана факт, Наоми се оказа с трохи — някакви дребни спестявания и обещание за „временно настаняване“ в старата барака до двора. Барака без отопление, без мебели, без нищо освен спомени и студ.
— Мамо, не може да останеш тук! — казах ѝ аз, когато я видях да седи на един счупен стол, увита в шалове и одеяла. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но тя само поклати глава.
— Не искам да ви създавам проблеми… Георги каза, че ще оправи нещата.
— Георги няма да оправи нищо! — намеси се Димитър. — Той и Лилия мислят само за себе си.
Така започна всичко. Взехме Наоми при нас — в малкия ни апартамент с две стаи и вече порасналата ни дъщеря Мария. Пространството беше тясно, но сърцата ни — големи. Само че с всяка изминала вечер усещах как тежестта на чуждата алчност се стоварва върху нашето семейство.
— Защо го направиха? — питах се всяка вечер, докато гледах как Наоми тихо плаче в кухнята. — Как може човек да забрави майка си заради няколко хиляди лева?
Димитър опита да говори с брат си. Срещнаха се в едно кафене до пазара.
— Георги, майка ни е на улицата! Как можа да ѝ вземеш всичко?
— Не преувеличавай — отвърна Георги с ледено спокойствие. — Тя си има бараката. А и всеки трябва да се оправя сам. Аз имам семейство!
— И ние имаме семейство! Но не бих оставил майка си на студа!
Георги само сви рамене и изпи кафето си на една глътка. После стана и си тръгна, без да се обърне.
Лилия беше още по-безразлична. Когато ѝ се обадих по телефона, тя дори не пожела да говори за майка си.
— Не мога да се занимавам с това сега. Имам работа. Ако толкова ви е жал, вземете я при вас.
И ние я взехме. Но цената беше висока. Всяка вечер слушах как Мария се оплаква:
— Мамо, няма място за мен! Не мога да уча спокойно!
А Наоми се чувстваше виновна за всичко.
— Извинявай, дете мое… Ако можех, щях да изчезна…
Съпругът ми започна да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Дори любимите му манджи не можеха да го разведрят.
— Не мога да простя на Георги и Лилия — каза ми една вечер. — Те не са ми вече брат и сестра.
Минаха месеци. Наоми се опита да си намери работа като чистачка в близкото училище, но никой не искаше жена на 70 години. Пенсията ѝ стигаше едва за лекарства. Аз започнах да работя допълнително като преводачка онлайн, за да можем да покриваме сметките.
Семейството ни се промени. Станахме по-затворени, по-подозрителни към хората около нас. Всеки път, когато някой споменеше Георги или Лилия, в стаята падаше ледена тишина.
Един ден Наоми получи инфаркт. Лежеше в болницата със слабо сърце и още по-слаба надежда.
— Не искам да умирам така… сама… забравена от децата си…
Димитър стоеше до леглото ѝ със сълзи в очите.
— Мамо, ние сме тук… Няма да те оставим…
Но болката от предателството беше по-силна от всяко лекарство.
След изписването ѝ решихме окончателно: прекъснахме всякакви връзки с Георги и Лилия. Те дори не попитаха как е майка им. За тях тя беше просто минало — неудобство, което са изтласкали от живота си.
Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се: кога парите станаха по-важни от кръвта? Кога забравихме какво значи семейство?
Може би някой ден ще намерим сили за прошка. Но засега раната е твърде прясна.
А вие как бихте постъпили? Може ли човек да прости такова предателство? Или понякога е по-добре просто да затвориш вратата завинаги?