Когато брат ми отказа да бъде син: История за предателството, болката и достойнството на една майка

– Не ме интересува, Ивана! Къщата е наполовина моя и ще я продам, щом мама вече не може да се грижи за нея! – гласът на брат ми, Стефан, ехтеше в малката кухня на майчиния ни дом в Пловдив. Майка ми седеше на стола до прозореца, с ръце, стиснати в скута, очите ѝ пълни със сълзи. Беше отслабнала толкова много през последните месеци, че сякаш всяка дума на Стефан я удряше като шамар.

– Стефане, това е нашият дом! Как можеш да говориш така? – прошепнах аз, усещайки как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми.

– Омръзна ми! Винаги аз съм бил този, който работи и носи пари. Ти си тук по цял ден с мама, но аз имам свой живот! – отвърна той и тресна вратата зад себе си.

Така започна краят на нашето семейство. Майка ми беше диагностицирана с тежка форма на диабет преди година. Оттогава животът ни се промени напълно – аз напуснах работата си като учителка, за да се грижа за нея. Стефан обеща да помага финансово, но с времето започна да избягва разговорите, а парите идваха все по-рядко.

Всяка сутрин започваше с тревога – ще има ли майка сили да стане от леглото, ще успея ли да намеря нужните лекарства, ще дойде ли Стефан поне за малко? Но той все по-често не отговаряше на обажданията ми. Когато най-накрая се появи, беше само за да поиска нотариалния акт на къщата.

– Мамо, не се тревожи – опитвах се да я успокоявам вечер, когато тя плачеше тихо в тъмното. – Ще се справим. Аз съм тук.

– Не искам да ви тежа… Ако Стефан не иска да ме вижда… – гласът ѝ беше едва доловим.

– Ти си ни дала всичко! Той просто… не разбира. – Прегръщах я силно, сякаш така можех да я защитя от всичко лошо.

Скоро разбрах от съседи, че Стефан вече е говорил с брокер. Беше решил да продаде къщата без знанието на майка ни. Когато го потърсих за обяснение, той ми каза:

– Това е просто имот, Ивана! Мама няма да живее още дълго. По-добре да вземем парите сега.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Как можеше брат ми да бъде толкова безчувствен? Как можеше да гледа майка ни като тежест?

Дните минаваха в страх и напрежение. Майка ми ставаше все по-слаба, а аз се борех с бюрокрацията – лекари, рецепти, социални служби. Един ден дойде писмо от адвокат – Стефан настояваше за продажба на къщата и заплашваше със съд.

– Не мога повече… – прошепна майка ми една вечер. – Не искам домът ми да стане причина за война между вас.

– Мамо, няма да позволя това! Ще се боря за теб! – казах ѝ през сълзи.

Започнах сама да търся помощ – говорих с общината, с фондации за болни хора, дори с местния свещеник. Всички ме гледаха със съжаление, но малцина можеха реално да помогнат. Приятелите ми казваха:

– Защо не простиш на брат си? Може би и той страда по свой начин.

Но как се прощава такова предателство? Как се забравя моментът, в който брат ти избира парите пред майка ви?

Една сутрин Стефан дойде неочаквано. Беше нервен и избягваше погледа ми.

– Ивана… Може би сгреших. Но не мога повече. Не мога да гледам мама така…

– Тогава защо не помогнеш? Защо не останеш поне една вечер до нея? – извиках аз.

Той замълча дълго. После каза:

– Не съм като теб. Не мога да понеса това. По-добре е всичко да свърши по-бързо.

След този разговор повече не го видяхме. Майка ми спря да го споменава. Всяка вечер гледаше снимката му до леглото си и въздишаше тежко.

Минаха месеци. Майка ми си отиде тихо една есенна сутрин. Държах ръката ѝ до последно. Къщата остана празна и студена без нейния смях.

Сега стоя сама в тази къща и се чудя: Кога семейството престава да бъде семейство? Кога трябва да простиш и кога трябва да защитиш достойнството на тези, които обичаш? Може ли някога отново да нарека брат си свой брат?