Когато братовчедката ми се нанесе при мен: История за разбити илюзии и цената на семейството

— Пак ли си купила най-евтиното сирене? — гласът на братовчедка ми Петя проряза тишината в кухнята, докато тя разопаковаше пазарската чанта. — Не мога да ям това, прилича на гума!

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Беше вторник вечер, а аз бях прекарала часове в обикаляне на супермаркетите, сравнявайки цени, броейки стотинки и търсейки намаления. Откакто Петя се нанесе при мен преди два месеца, бюджетът ми беше още по-ограничен. Но тя сякаш не разбираше или не искаше да разбере.

— Петя, знаеш, че нямам възможност да купувам скъпи продукти — отвърнах тихо, опитвайки се да не повиша тон. — Ако искаш нещо по-специално, може би можеш да си го купиш сама.

Тя ме изгледа с онзи неин поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, сякаш аз съм виновна за всичко.

— Аз уча и работя на половин работен ден, нямам време да мисля за такива неща! — изсъска тя. — Ти си по-голямата, ти трябва да се грижиш за домакинството.

В този момент усетих как нещо в мен се пречупва. Винаги съм била от хората, които броят всяка стотинка. Не ме е срам да призная, че пазарувам от магазини за втора употреба или че следя промоциите в брошурите. Работя като библиотекарка в читалището на квартала — заплатата ми стига едва-едва за сметките и храната. Дрехи за себе си не купувам, освен ако не е абсолютно наложително. Но когато Петя ми се обади една вечер през март и ми каза, че няма къде да отиде след като се скара с майка си, не можах да й откажа.

Първите дни бяха като меден месец. Гледахме филми заедно, готвехме си евтини манджи, смеехме се на спомените от детството. Но постепенно Петя започна да се променя. Започна да излиза по-често, да се прибира късно, а после и да води приятели у дома без да ме пита. Веднъж дори намерих непознато момче да спи на дивана в хола.

— Това е само за една нощ — каза ми тя с усмивка, сякаш нищо не се е случило. — Нали сме семейство?

Семейство… Думата започна да тежи като олово. Всяка сутрин намирах празни чаши по масата, разхвърляни дрехи и дори празни опаковки от скъпи козметични продукти, които аз никога не бих си позволила. Петя започна да използва моя шампоан, моята паста за зъби, дори моите чорапи.

Една вечер, докато седяхме на масата и ядяхме леща (отново по моя рецепта за икономия), тя изведнъж избухна:

— Не мога повече така! Всичко тук е евтино и скучно! Защо не можеш да живееш малко по-нормално?

Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Не защото ме беше обидила — а защото осъзнах колко различни сме станали. Тя беше свикнала всичко да й идва наготово, а аз — да се боря за всяка дреболия.

— Петя, ако не ти харесва тук, никой не те държи насила — казах тихо.

Тя млъкна за миг, после стана рязко и тресна вратата на стаята си. Прекарах нощта будна, чудейки се къде сбърках. Може би трябваше да бъда по-строга от самото начало? Може би трябваше да поставя правила?

На следващия ден получих съобщение от майка й — леля Мария:

„Знам, че Петя може да е трудна понякога. Моля те, опитай се да я разбереш. Трудно й е напоследък.“

Почувствах се още по-зле. Винаги съм била тази, която „разбира“ другите. Която прощава и приема всичко на гърба си. Но кой разбира мен?

Седмиците минаваха, а напрежението вкъщи растеше. Сметките за ток и вода скочиха двойно — Петя обичаше дългите душове и пускаше пералнята почти всеки ден. Заплатата ми вече не стигаше дори за най-необходимото. Започнах да пропускам хранения, за да има достатъчно храна за двете ни.

Една вечер я чух да говори по телефона:

— Не знам как ще издържа още тук… Всичко е толкова мизерно…

Тогава реших — повече няма да позволя някой да ме кара да се чувствам виновна за това коя съм и как живея. На следващия ден седнахме двете на масата.

— Петя — започнах спокойно — трябва да поговорим сериозно. Не мога повече така. Ако искаш да останеш тук, ще трябва да спазваш някои правила: всеки плаща половината сметки, всеки си купува храната и почиства след себе си.

Тя ме изгледа невярващо:

— Това ли ти е благодарността? След всичко?

— Не става дума за благодарност — отвърнах твърдо. — Става дума за уважение.

Последваха дни на мълчание и студени погледи. След седмица Петя събра багажа си и си тръгна без дума.

Останах сама в апартамента си — уморена, но облекчена. Понякога тишината ме убиваше, но поне вече можех отново да бъда себе си.

Сега често се питам: заслужава ли си семейството всичко това? Къде е границата между помощта и саможертвата? А вие бихте ли направили същото на мое място?