Когато дъщеря ми изчезна в новия си живот: Историята на една майка

„Яна, кога ще дойдеш пак у дома?“, питам с треперещ глас по телефона, докато гледам празната ѝ стая. Мълчание. После чувам гласа ѝ, но той вече не е същият – някак далечен, сякаш говори на непознат. „Мамо, сега не мога, имаме гости у свекърва ми. Ще ти звънна по-късно.“

Затварям телефона и усещам как сърцето ми се свива. Вече трети месец Яна е омъжена за Петър – добро момче, от уважавано семейство в Пловдив. Но откакто се премести при него, сякаш изчезна от моя свят. Всяка сутрин се будя с надеждата, че ще получа съобщение или поне ще чуя гласа ѝ, но вместо това тишината ме обгръща като тежко одеяло.

Преди всичко беше различно. Яна беше моето слънце – споделяхме всичко: от малките радости до големите страхове. Помня как вечерите ни минаваха в разговори на чаша чай, как се смеехме на глупави сериали и си разказвахме тайни. Сега тези вечери са заменени от самота и въпроси без отговор.

Съпругът ми, Георги, се опитва да ме успокои: „Остави я, Мария. Младите си имат свой живот. Не можем да ги държим завинаги.“ Но той не разбира – никога не е бил толкова близък с Яна, колкото аз. За него това е естествен ход на живота, а за мен – болезнена загуба.

Една неделя реших да отида до Пловдив без предупреждение. Купих любимите ѝ сладкиши и се качих на автобуса с трепет в сърцето. Когато пристигнах пред блока им, звъннах на вратата с надежда. Отвори ми Петър – учтив, но изненадан.

– О, Мария, не знаехме, че ще идвате… Яна е при майка ми, помага ѝ с обяда. Искате ли да влезете?

Влязох в хола им – всичко беше подредено по чужд вкус, нямаше нищо от нашите стари снимки или спомени. Седнах неловко на дивана и чаках Яна да се върне. Когато най-накрая се появи, очите ѝ светнаха за миг, но после бързо угаснаха.

– Мамо! Какво правиш тук?

– Дойдох да те видя… Липсваш ми.

Тя преглътна и се огледа нервно.

– Не можеш просто така да идваш… Имаме планове с родителите на Петър.

Усетих как бузите ми пламват от срам и болка. Оставих сладкишите на масата и си тръгнах без да кажа повече нищо.

В автобуса обратно към София сълзите ми се стичаха без спиране. Спомних си първия ѝ учебен ден, първото ѝ разочарование в любовта, как я държах за ръка след операцията ѝ на апендицит… А сега тя беше част от друг свят, в който за мен нямаше място.

Дните минаваха в рутина – работа, пазаруване, празни разговори със съседките. Всяка вечер гледах снимките ни и се чудех къде сбърках. Дали я задушавах с любовта си? Дали трябваше да я пусна по-рано?

Една вечер Яна ми се обади разплакана.

– Мамо… Може ли да дойда при теб за няколко дни?

– Разбира се! – сърцето ми подскочи от радост.

Когато пристигна, беше бледа и уморена.

– Не мога да свикна там… Чувствам се чужда. Свекърва ми постоянно ме критикува – как готвя, как чистя… Петър все е на работа. А аз… аз ти липсвам ли?

Прегърнах я силно.

– Всеки ден…

Тази нощ говорихме до късно. Яна сподели всичко – страховете си, самотата си, чувството за вина, че ме е изоставила. Аз ѝ разказах за празните дни и болката си.

На сутринта тя каза:

– Мамо, мислиш ли, че някога ще намеря баланса между новото си семейство и теб?

Погледнах я през сълзи и прошепнах:

– Любовта ни винаги ще ни свързва. Но понякога трябва да изгубим нещо ценно, за да разберем колко значи то за нас.

Сега Яна се връща по-често у дома. Не е същото като преди – вече има свой живот, свои грижи и радости. Но връзката ни оцеля през бурята.

Понякога се питам: Колко майки като мен са останали сами в празните стаи на децата си? И дали някога ще спрем да търсим изгубената близост? Какво мислите вие?