Когато домът опустя: Тишината, която крещи

— Пак ли ще вечеряш сама, мамо? — ехото на гласа на Даниела, най-малката ми дъщеря, още звучи в ушите ми, макар че тя не е тук от месеци. Седя на масата в кухнята, гледам празната чиния срещу себе си и се чудя кога точно домът ми се превърна в музей на спомените.

Преди години тук беше шумно. Виктор, най-големият ми син, се караше с брат си Георги за последното парче баница, а Даниела тичаше между тях с куклата си. Сега Виктор е в Германия — замина уж за година, но вече пет не се е връщал. Праща по някоя картичка за Коледа и Великден, но телефонът му винаги е изключен, когато се опитам да го чуя. Георги работи в София, а Даниела учи във Варна. И двамата са заети — „Мамо, ще ти звънна после“, „Мамо, имам среща“, „Мамо, не мога сега“.

Вечерите са най-тежки. Сядам до прозореца с чаша чай и разглеждам старите албуми. На една снимка Виктор е на първия си учебен ден — с огромна раница и още по-голяма усмивка. На друга Георги държи първата си рибка, а Даниела е омазана с шоколад от ухо до ухо. Сълзите ми капят върху снимките, но не ги изтривам — така сякаш ги връщам за миг при себе си.

— Защо не се обадиш на някоя приятелка? — пита ме съседката Мария, когато ме види да седя сама на пейката пред блока.
— Не е същото — отвръщам. — Никой не може да запълни тази празнина.

Понякога се ядосвам на себе си. Може би съм ги задушавала с грижите си. Може би затова избраха да избягат далеч. Спомням си как Виктор ми каза преди да замине:
— Мамо, тук няма бъдеще за мен. Не ме спирай.
— Но аз… аз само искам да си добре.
— Ще съм добре, ако ме пуснеш.

Тогава не разбрах колко тежки ще са тези думи. Сега ги повтарям всяка вечер като молитва — „Пусни ги, Елена. Пусни ги.“ Но как да пуснеш сърцето си?

Георги рядко идва. Когато го прави, винаги бърза — „Имам работа, мамо.“ Веднъж му казах:
— Георги, помниш ли как играеше на двора до тъмно?
— Мамо, това беше преди сто години. Сега имам други грижи.

Даниела е най-нежна от тримата. Праща ми снимки от морето, пише ми съобщения: „Обичам те, мамо!“. Но и тя е далечна — животът ѝ е изпълнен с приятели, лекции, мечти.

Понякога се чудя дали не сгреших някъде. Дали не трябваше да бъда по-строга? Или по-свободна? Дали не трябваше да остана в София вместо да се върна в родния град след смъртта на баща им? Тогава мислех, че тук ще им е по-добре — сред баби и дядовци, със спомени за детството. Но сега всички са разпръснати по света.

Съседите ме гледат със съжаление. „Горката Елена — децата ѝ я забравиха.“ Не знаят колко боли тази тишина. Не знаят как всяка вечер паля лампата в коридора — сякаш някой ще се прибере късно и ще има нужда от светлина.

Една вечер реших да им пиша писмо — истинско писмо на хартия. На Виктор написах: „Сине, липсваш ми. Не искам нищо от теб — само да чуя гласа ти.“ На Георги: „Помниш ли как пеехме заедно в кухнята? Моля те, ела поне веднъж без да бързаш.“ На Даниела: „Обичам те безкрайно. Не забравяй корените си.“

Не получих отговор. Може би писмата са останали между рекламите и сметките в пощенските им кутии. Може би просто нямат време.

Веднъж през зимата токът спря посред нощ. Седях на тъмно и слушах как вятърът блъска прозорците. За първи път от години се разплаках на глас:
— Господи, защо трябва да остаряваме сами?

На сутринта Мария ми донесе топъл хляб и ме прегърна:
— Не си сама, Елена. Всички сме така.

Тогава разбрах — не съм единствената майка с празен дом и пълно сърце. В нашия блок има още три жени като мен. Започнахме да се събираме веднъж седмично — пием чай, разказваме си истории за децата ни, смеем се и плачем заедно.

Но когато се прибера вечер, пак усещам тишината като тежко одеяло върху раменете си. Понякога си представям как Виктор отключва вратата с онзи стар ключ, който още пазя на закачалката. Как Георги носи торба с ябълки от пазара и Даниела разказва смешки от университета.

Може би някой ден ще се върнат. Може би ще разберат колко много значи за една майка просто да чуе „Обичам те“.

А дотогава… ще паля лампата всяка вечер и ще чакам.

Кажете ми — само аз ли усещам тази тишина като вик? Само аз ли броя дните до следващото „Мамо“?