Когато домът се превърне в бойно поле: Истината за наследството на семейство Георгиеви

„Приготви се. Майка ти и брат ти идват да говорят за наследството: ти го ощети, нямаш съвест.“

Тези думи на баща ми още кънтят в ушите ми, докато гледам през прозореца на старата ни къща в Пловдив. Въздухът е тежък, а сърцето ми бие лудо. Не съм спала цяла нощ. Как се стигна дотук? Какво направих, че всички ме гледат като предател?

Преди месец, когато татко почина, всичко се промени. Събрахме се в адвокатската кантора – аз, брат ми Димитър, майка ми Мария и адвокатът. Бях готова да се откажа от всичко в полза на брат ми. Той винаги беше любимецът на мама, а аз – „силната“, която трябва да се справя сама. Подписах документите без да мисля много. „Това е правилното“, казах си. Но после Димитър ме погледна странно и ми подаде един плик.

– Това е за теб, – каза тихо. – Ще разбереш по-късно защо.

В плика имаше нотариален акт – цялата къща беше прехвърлена на мое име като дарение. Онемях.

– Митко, какво правиш? Това е твоята част! Аз се отказах!

– Не вярвай на никого, особено не на тях. Ще ти обясня всичко, но не сега. Просто не им вярвай.

Оттогава не съм го виждала. Майка ми ме нарече алчна, каза, че съм ощетила брат си, че нямам съвест. Започна да разказва на всички съседи как съм измамила Димитър и съм го оставила без покрив над главата. В квартала хората ме гледат с подозрение. Дори леля Лиза – сестрата на майка ми, с която не са говорили от години – се появи изневиделица.

Леля Лиза винаги беше черната овца в семейството. Когато баба почина, тя ужким взела цялото наследство и оставила майка ми с празни ръце. Оттогава не си говорят. Но сега Лиза дойде при мен.

– Знам какво става, – каза тя и ме погледна право в очите. – Не вярвай на Мария. Тя винаги е искала всичко за себе си.

– Но аз не исках нищо! – извиках през сълзи. – Само исках да има мир!

– Мир няма да има, докато не излезе истината.

В този момент майка ми и Димитър пристигнаха. Влязоха без да почукат – както винаги.

– Ето я нашата „добра“ дъщеря! – изсъска майка ми. – Как можа да направиш това на брат си?

– Мамо, аз се отказах от всичко! Митко ми подари къщата! Попитай него!

Димитър стоеше мълчалив, с наведена глава.

– Кажи й! Кажи й истината! – настоях аз.

– Не мога… още не мога… – прошепна той.

– Какво не можеш? Какво криете всички от мен? – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Майка ми започна да крещи, обвинявайки ме във всевъзможни грехове. Леля Лиза се намеси:

– Мария, стига! Ти ли ще говориш за съвест? Кой взе парите от апартамента на мама? Кой излъга всички?

Майка ми пребледня.

– Не смей да ме обвиняваш! Ти си тази, която разби семейството!

– Аз ли? Ти никога не си обичала никого освен себе си!

В този момент разбрах, че тук не става дума за пари или имоти. Става дума за стари рани, за завист и болка, които никога не са били излекувани.

Димитър най-накрая проговори:

– Аз подарих къщата на сестра ми, защото знам какво преживя тук. Знам какво ти причиниха всички. Аз заминавам за Германия и няма да се върна скоро. Искам поне тя да има дом.

Майка ми избухна в сълзи.

– Всички ме предадохте! Всички!

Леля Лиза я прегърна въпреки всичко. Аз стоях като вцепенена.

След този ден нищо вече не беше същото. Кварталът още шушука зад гърба ми. Майка ми не ми говори. Димитър замина без да се сбогува истински. Леля Лиза понякога идва на кафе и мълчим дълго заедно.

Понякога вечер сядам сама в двора и се питам: Защо семейството може да бъде толкова жестоко? Има ли прошка за всички тези лъжи? Може ли някога да бъдем отново едно цяло семейство?

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е пътят или истината?