Когато истината боли: Историята на една разбита българска мечта
– Петре, защо пак се прибираш толкова късно? – гласът ми трепереше, докато стоях в тъмната кухня, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха. Часовникът на стената току-що беше ударил единайсет. Вратата хлопна и Петър влезе, избягвайки погледа ми.
– Имаше работа в офиса, Мария. Не започвай пак, моля те – отговори той с онзи уморен тон, който напоследък беше станал част от ежедневието ни.
В този момент усетих как нещо вътре в мен се къса. Вече месеци наред усещах хлад между нас, но все се убеждавах, че е временно – стресът от работата, грижите за децата, ипотеката. Но тази вечер нещо беше различно. Въздухът беше натежал от неизказани думи и подозрения.
Петър се преоблече и седна пред телевизора, а аз останах в кухнята, заслушана в тишината. Децата отдавна спяха. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Дали има друга? Дали аз съм виновна? Кога се случи това отчуждение?
На следващия ден, докато простирах прането на балкона, чух съседката ми Галя да говори по телефона:
– Да бе, видях ги снощи в кафето до парка. Петър и онази новата от счетоводството. Много си шушукаха…
Сърцето ми заби лудо. Не можех да повярвам на ушите си. В този момент всичко се срина. Спомените нахлуха – първата ни среща на студентската бригада в Пловдив, сватбата ни в малката църква в родното ми село, раждането на децата ни. Всичко изглеждаше като лош сън.
Вечерта го попитах директно:
– Петре, има ли нещо, което трябва да знам?
Той ме погледна за първи път от седмици право в очите. Видях вина и страх.
– Мария… Не знам как да ти го кажа…
– Просто кажи истината! – извиках през сълзи.
– Да, има друга. Не исках да стане така. Просто… нещата между нас се промениха. Аз… аз съм объркан.
Светът ми се срина. Седнах на пода и заплаках като дете. Петър стоеше безмълвен, а после излезе от стаята.
Следващите дни минаха като в мъгла. Майка ми дойде от село да ми помага с децата. Тя ме гледаше със съжаление и тихо възмущение:
– Казвах ти аз, че много работа не води до добро… Мъжете като нямат време за семейството си, все нещо ще си намерят.
Децата усещаха напрежението. Малката Ива ме попита:
– Мамо, защо тати не спи вече при нас?
Не знаех какво да й кажа. Лъжех я, че татко има много работа и затова спи в другата стая.
Скоро разбрах, че Петър е решил да напусне дома ни. Събра багажа си една неделна сутрин, докато децата бяха на гости при баба им.
– Съжалявам, Мария. Не мога повече – каза той тихо.
– А ние? А децата? – попитах през сълзи.
– Ще ги виждам често. Обещавам.
Останах сама в празния апартамент. Всичко ми напомняше за него – чашите за кафе, снимките по стените, миризмата на одеколона му в банята.
Седмици наред не можех да спя. Приятелките ми ме убеждаваха да изляза, да се разсея:
– Мария, животът продължава! Не си първата жена с такъв проблем!
Но аз не исках да слушам никого. Чувствах се предадена и празна.
Един ден срещнах Петър случайно пред блока. Беше с новата си приятелка – млада жена с дълга руса коса и самоуверена усмивка. Усетих как гневът ме залива:
– Защо? Защо трябваше да разбера по този начин? – прошепнах аз.
Той само сведе глава и замълча.
Минаха месеци. Научих се да живея сама, да се грижа за децата без негова помощ. Намерих си допълнителна работа като продавачка в кварталния магазин. Всяка вечер си лягах уморена, но поне знаех, че съм направила всичко възможно за децата си.
Понякога се чудя дали можех да предотвратя всичко това. Дали ако бях говорила по-рано с Петър, ако бяхме потърсили помощ… Но истината е, че понякога хората просто се променят и любовта угасва.
Сега гледам децата си и си мисля: Ще мога ли някога пак да се доверя на някого? Или белезите ще останат завинаги? Какво бихте направили вие на мое място?