Когато истината боли: Историята на Мария и справедливостта в София

— Госпожице, може ли документите ви? — гласът на единия полицай беше рязък, почти заповеднически. Стоях на тъмната улица в центъра на София, с чантата си притисната до гърдите, а сърцето ми биеше лудо. Беше малко след полунощ, връщах се от работа в бара на бул. „Витоша“. Уморена, с мисли за утрешния изпит по право, не очаквах нищо особено — докато не видях сините светлини зад гърба си.

— Какъв е проблемът? — попитах тихо, опитвайки се да не треперя. — Не съм направила нищо.

— Рутинна проверка — отвърна вторият, по-младият. Очите му ме гледаха втренчено, сякаш търсеше нещо нередно в мен. Подадох личната си карта с треперещи пръсти. Докато я разглеждаха, усещах как страхът се впива в кожата ми.

— Защо сте навън толкова късно? — попита първият. — Знаете ли колко престъпления стават по това време?

— Връщам се от работа — казах. — Имам изпит утре.

Той се засмя сухо. — Всички така казват.

В този момент разбрах, че всичко, което съм учила за правата си, може да се обърне срещу мен. Ако настоявах твърде много, можех да ги ядосам. Ако мълчах — щях да изглеждам виновна. Сякаш всяка дума беше капан.

— Може ли да ви претърсим чантата? — попита по-младият.

— Имате ли заповед? — отвърнах, опитвайки се да звуча уверено.

Погледнаха се. В очите им проблесна раздразнение.

— Много знаеш ти! — изсъска първият. — Да не си адвокат?

— Уча право — казах тихо.

Той се приближи още повече. — Тогава ще знаеш и какво става, когато не съдействате на полицията.

В този момент усетих как гневът и страхът се смесват в мен. Не исках да бъда поредната статистика, момиче, което е прегазено от системата и после мълчи. Но и не исках да рискувам всичко заради една нощ.

След дълги минути на напрежение, в които ме разпитваха за всичко — от работата ми до личния ми живот, най-накрая ми върнаха документите и ме пуснаха. Отидох до най-близката спирка и седнах на пейката, с ръце стиснати в скута си. Сълзите ми потекоха безшумно.

На следващия ден разказах всичко на майка ми. Тя ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка.

— Защо изобщо им противоречи? Знаеш ли колко момичета са изчезвали така? Трябваше просто да кажеш „да“ и да не спориш!

— Мамо, не мога да живея в страх! Не е нормално да ме спират без причина!

— Това е България, Мария! Тук нещата не са като по учебник! — гласът ѝ трепереше от тревога и гняв.

Баща ми само поклати глава и излезе от стаята. От години не говорим много. Той вярваше, че трябва да се примиряваме с всичко — „за да не си навличаме неприятности“.

В университета разказах случилото се на приятелката ми Деси. Тя ме прегърна силно.

— Не си сама! На мен ми се случи същото миналата година. Само че аз мълчах…

— И какво спечели? — попитах я горчиво.

— Нищо… Само че още ме е страх вечер.

Започнах да търся информация за подобни случаи. Оказа се, че има десетки момичета като мен — спирани без причина, унижавани, заплашвани. Повечето мълчат от страх или срам.

Една вечер седнах пред компютъра и написах пост във Фейсбук: „Колко от вас са били спирани от полицията без причина? Колко от вас са се чувствали безсилни?“ За часове получих десетки съобщения. Истории като моята. Гняв, болка, страх…

Реших да не мълча повече. Свързах се с журналистка от една онлайн медия и разказах всичко. Публикуваха историята ми анонимно. Коментарите бяха разделени: едни ме подкрепяха, други ме обвиняваха, че „се правя на интересна“ или „преча на полицията да си върши работата“.

Семейството ми беше разтревожено още повече.

— Ще си навлечеш беля! — повтаряше майка ми всяка вечер.

Но аз вече бях решила: няма да мълча за това, което ме боли. Защото ако всички мълчим, нищо няма да се промени.

Сега всяка вечер, когато вървя по тъмните улици на София, усещам страха като студен дъх по врата си. Но вече не съм сама. Знам, че има още много като мен — момичета и момчета, които искат справедливост и достойнство.

Понякога си мисля: Колко още трябва да търпим? Кога ще спрем да живеем в страх? А вие какво бихте направили на мое място?