Когато истината се промъкне през стените: Изповедта на една съпруга

– Пак ли ще го чакаш, Мария? – гласът на леля Сийка от съседния балкон проряза тишината на вечерта, докато аз стоях до прозореца и гледах как светлините на София трепкат в далечината. Часът беше почти десет, а Петър още го нямаше. На масата изстиваше мусаката, която бях приготвила с надеждата, че тази вечер ще се приберем навреме и ще вечеряме заедно, както някога.

– Да, сигурно пак е останал по работа – отвърнах тихо, макар че вече не знаех дали се опитвам да убедя нея или себе си. Последните месеци Петър все по-често се прибираше късно. Винаги имаше обяснение – нов проект, смяна на шефа, нужда от повече пари за бъдещето ни. „Трябва да мислим за пенсията, Мария“, казваше ми, „искам да си спокойна, когато остареем.“

Вярвах му. Или поне се опитвах. Всяка вечер подреждах масата за двама, всяка вечер топлех яденето по два пъти. Понякога заспивах с глава на ръцете си, докато го чаках. Сутрин се будех с болка във врата и с още по-голяма болка в сърцето.

– Абе, Марийче… – леля Сийка се приближи по балкона, сякаш искаше да ми прошепне нещо тайно. – Не ми се бъркай в живота, ама… виждам го Петър често с една жена от блока отсреща. Не изглеждат като колеги.

Сърцето ми прескочи един удар. За миг не можех да дишам. Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха.

– Сигурно си се объркала, лельо Сийке. Петър няма време за такива неща.

– Дано да греша, чедо – поклати глава тя и се прибра.

Останах сама с мислите си. В главата ми започнаха да се въртят сцени – Петър, който ми казва, че ще закъснее; Петър, който избягва погледа ми сутрин; Петър, който все по-рядко ме прегръща. Спомних си как преди години ми обещаваше, че никога няма да ме излъже. „Ти си всичко за мен“, казваше тогава.

На следващата вечер реших да го изчакам будна. Часовникът удари единайсет. Ключът изтрака в ключалката. Петър влезе тихо, сякаш не искаше да ме събуди.

– Още ли си будна? – попита изненадан.

– Да. Исках да поговорим.

Той остави чантата си и седна срещу мен. Изглеждаше уморен, но в очите му имаше нещо чуждо.

– Какво има?

– Леля Сийка каза… че те е виждала с жена от блока отсреща. Често.

Петър пребледня. За миг замълча. После въздъхна тежко.

– Мария… Не исках да научиш така.

– Значи е вярно?

Той кимна бавно.

– От месеци нещата между нас не са същите. Чувствам се самотен… Тя ме разбира…

– А аз? Аз какво съм? – гласът ми трепереше от болка и гняв.

– Не исках да те нараня. Мислех, че го правя за нас…

– За нас? Или за себе си?

Той замълча. В този момент осъзнах колко сме се отдалечили един от друг през годините. Колко често сме мълчали там, където е трябвало да говорим. Колко много сме се престрували на щастливи, само защото така трябва.

На следващия ден не можех да стана от леглото. Болеше ме цялото тяло, но най-много ме болеше душата. Мама ми звънна по телефона:

– Как си, Марийче?

– Добре съм, мамо – излъгах автоматично.

– Знам те аз… Ако има нещо, кажи ми.

Исках да ѝ кажа всичко – за лъжите, за самотата, за страха от бъдещето без Петър. Но думите заседнаха в гърлото ми.

Дните минаваха бавно. Петър спеше на дивана в хола. Говорехме си само за най-необходимото – сметки, пазаруване, кой ще изведе кучето. Вечерите бяха най-тежки. Тогава тишината крещеше между нас.

Една вечер седнах на балкона с чаша чай и погледнах към светлините на града. Помислих си колко много жени като мен чакат някой да се прибере у дома; колко много семейства живеят с тайни и неизказани думи; колко често се преструваме на щастливи, защото ни е страх от самотата.

Сутринта Петър дойде при мен.

– Мария… Може ли да поговорим?

Погледнах го – този път без гняв, само с тъга.

– Какво има?

– Не знам какво да правя… Не искам да те загубя напълно.

– А аз? Аз вече загубих себе си в този брак…

Той наведе глава.

– Може би трябваше да говорим по-рано…

– Може би… Но вече е късно.

В този момент разбрах – понякога любовта не стига. Понякога доверието е като стъкло – веднъж счупено, никога не може да бъде същото.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже – има ли прошка след такава лъжа? Може ли човек да започне отначало след толкова години? Или просто трябва да приемем самотата като част от живота?