Когато класната стая се превърна в бойно поле: Историята на едно мълчание, борба и семейство

– Господин Димитров, моля ви… не се чувствам добре… – думите ми се разпиляха във въздуха, докато класът се смееше на нещо, което не разбирах. Главата ми тежеше като олово, а ръцете ми трепереха върху чина. Бях на ръба да се разплача, но не исках да им давам още повод за подигравки. Господин Димитров дори не ме погледна – продължи да пише на дъската, сякаш не съществувам.

– Стефане, престани да се лигавиш! – изръмжа той, без да се обърне. – Ако още веднъж прекъснеш часа, ще останеш след училище.

Стиснах зъби. Вече не чувах нищо. Светът започна да се върти и последното, което видях, бяха уплашените очи на Мария от първия чин. После всичко потъна в черно.

Събудих се в училищния коридор. Над мен стоеше леля Пенка от медицинския кабинет и ми размахваше нашатир. До нея – господин Димитров с изкривено от неудобство лице.

– Какво стана? – прошепнах.

– Припаднал си – каза леля Пенка. – Трябва да се обадим на родителите ти.

Господин Димитров мълчеше. Не каза нито дума. Не попита как съм, не се извини. Просто стоеше и гледаше встрани.

Баща ми дойде след половин час. Видях го през прозореца – вървеше бързо, с онзи поглед, който има само когато е ядосан или уплашен до смърт. Влезе в кабинета и веднага ме прегърна.

– Какво стана, Стефане? – гласът му трепереше.

– Казах на господин Димитров, че ми е лошо… но той…

– Не преувеличавай! – прекъсна ме учителят. – Детето просто е преуморено. Случва се.

Баща ми го изгледа така, че дори аз се стреснах.

– Случва се? Детето ми е припаднало пред цял клас! Защо не сте реагирали?

– Не съм чул… – измънка учителят.

– Не сте чули? Или не сте искали да чуете?

В този момент разбрах, че баща ми няма да остави нещата така. Но училището беше друг свят – свят на правила, които винаги пазят своите хора.

На следващия ден майка ми настоя да остана вкъщи. Но баща ми настоя да отидем в училище заедно. Влязохме в директорския кабинет. Там ни чакаха госпожа Николова – директорката, господин Димитров и още една жена от педагогическия съвет.

– Господин Иванов, разбираме тревогата ви – започна директорката с онзи фалшив тон, който ме караше да настръхвам. – Но такива инциденти се случват. Учителите ни са професионалисти…

– Професионалисти ли? Когато синът ми моли за помощ и го игнорират? Това ли е професионализъм?

Господин Димитров гледаше в пода. Аз стисках ръката на баща си толкова силно, че пръстите ми побеляха.

– Моля ви, нека не правим от мухата слон – намеси се жената от педагогическия съвет. – Важно е детето да се чувства добре…

– Детето ми НЕ се чувства добре! – гласът на баща ми беше като гръм.

Тишина. Всички мълчаха. Аз също мълчах. Защото знаех какво ще стане после – подигравки от съучениците, шушукане по коридорите, още по-студено отношение от учителя.

Вкъщи майка ми плака цяла вечер. Баща ми ходеше напред-назад из хола и повтаряше: „Няма да оставя това така!“. Аз лежах в леглото си и гледах тавана. Чудех се дали някой някога ще разбере какво е да си сам срещу всички – срещу учителя, срещу системата, срещу собствените си страхове.

Следващите дни бяха кошмарни. Господин Димитров ме гледаше с ледени очи. Съучениците ми ме наричаха „лигльото“, „слабия“. Само Мария понякога ме поглеждаше със съчувствие.

Една вечер баща ми седна до мен и каза:

– Знаеш ли, Стефане… Понякога трябва да викаш по-силно, за да те чуят. Но понякога… трябва просто да оцелееш.

Не знаех какво да кажа. Само кимнах.

Минаха седмици. Училището направи „разследване“, но всичко приключи с едно извинение от господин Димитров пред целия клас – сухо и без капка искреност:

– Извинявам се за недоразумението с вашия съученик Стефан.

Всички се засмяха подигравателно. Аз стоях прав до чина си и усещах как гневът и срамът се борят вътре в мен.

Вкъщи баща ми каза:

– Не спирай да говориш за това, Стефане. Ако мълчим, нищо няма да се промени.

Но аз вече бях уморен от битки. Уморен от това да бъда „различният“. Уморен от тишината между мен и учителя, между мен и класа… между мен и самия себе си.

Понякога си мисля: Колко деца като мен има още? Колко родители ще трябва да крещят в празни коридори? И кога най-после ще започнем да чуваме един друг?