Когато любовта боли: Тайната, която преобърна живота ми

– Къде беше пак до толкова късно, Мария? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Вратата се затръшна зад гърба ѝ, а тя дори не ме погледна. Седеше с гръб към мен, ръцете ѝ трепереха леко, докато сваляше якето си.

– На работа, Димитре. Както винаги – отвърна тихо, но в гласа ѝ имаше нещо ново. Нещо студено.

В този момент осъзнах колко много се е променило между нас. Преди две години, когато се преместихме в София, бяхме готови да се борим с всичко – с високите наеми, с безкрайните сметки, с тежките смени. Работех като охранител в една банка през деня и като сервитьор в малко заведение вечер. Мария беше медицинска сестра в частна клиника. Мечтаехме за собствен дом, за деца, за спокойствие.

Но напоследък тя все по-често закъсняваше. Телефонът ѝ беше винаги на безшумен режим. Усмивката ѝ изчезна. Започнах да се питам дали не съм виновен аз – дали умората ми, вечната липса на пари и време не са я отблъснали.

Една вечер, докато подреждах прането, намерих в джоба на якето ѝ бележка. Почеркът не беше неин. „Ще те чакам в парка до езерото. Не закъснявай.“ Сърцето ми се сви. Опитах да не правя прибързани изводи. Може би беше от колежка? Може би някой приятел?

Но не можех да спя цяла нощ. На следващия ден взех почивка от двете си работи и отидох до парка. Скрих се зад едно дърво и чаках. Видях я – Мария седеше на пейката до езерото и говореше с мъж на около четиридесет години. Не го познавах. Той хвана ръката ѝ, тя не се дръпна. После я прегърна.

В този момент светът ми рухна.

Не знам как съм се прибрал вкъщи. Главата ми бучеше, ръцете ми трепереха. Когато Мария се върна вечерта, стоях на тъмно в хола.

– Кой е той? – попитах тихо.

Тя замръзна на място.

– Димитре…

– Не лъжи! Видях ви! – извиках. Гласът ми отекна в празния апартамент.

Сълзи напълниха очите ѝ.

– Не е това, което си мислиш…

– Какво е тогава? Обясни ми!

Тя седна срещу мен и дълго мълча.

– Това е баща ми – прошепна накрая.

– Баща ти? Но ти каза, че е починал преди години!

Мария избухна в плач.

– Излъгах те… Не можех да ти кажа истината. Баща ми беше в затвора за измама. Срамувах се от него цял живот. Когато излезе преди година, ме потърси. Искаше да започнем начисто… Аз… не знаех как да ти кажа.

Стоях като вцепенен. Всичко в мен крещеше: „Защо не ми каза? Защо ме излъга?“ Но думите заседнаха в гърлото ми.

– А този човек… той ли ти помага финансово? Затова ли имаш нов телефон? Затова ли започна да носиш скъпи дрехи?

Мария кимна виновно.

– Да… Той настояваше да ми помага. Аз… не исках да ти тежа повече. Виждах колко си уморен, колко се мъчиш заради нас…

В този момент почувствах смесица от гняв, обида и вина. Толкова години се борих сам, отказвах всякаква помощ от родителите си, гордеех се със себе си… А тя е крила всичко това от мен.

Дните след това бяха ад. Не можех да я гледам в очите. Тя се опитваше да говори с мен, да обяснява, да плаче, но аз бях като стена.

Майка ми разбра за всичко и започна да настоява да се разделим.

– Такава жена не ти трябва! Щом веднъж е излъгала, ще го направи пак! – повтаряше тя всеки ден по телефона.

Баща ми мълчеше, но виждах разочарованието в очите му.

Колегите ми забелязаха промяната у мен.

– Какво става с теб, Митко? – попита ме един ден Иван от банката.

– Животът ме удари… – отвърнах горчиво.

Вечерите минаваха в тишина. Мария спеше на дивана. Аз лежах буден и се чудех дали мога някога да ѝ простя. Дали любовта ни е достатъчно силна да преживее такава лъжа?

Една сутрин тя остави писмо до леглото ми:

„Димитре,
Знам, че те нараних и няма оправдание за лъжата ми. Просто исках да те предпазя от срама и болката, които нося цял живот. Обичам те повече от всичко, но ако трябва да си тръгна, за да бъдеш щастлив – ще го направя.“

Четох писмото десетки пъти. Сълзите ми капеха по хартията.

Сега седя сам в апартамента ни и се чудя: Може ли една лъжа от страх и срам да унищожи всичко хубаво между двама души? Или любовта трябва да прощава?

Какво бихте направили на мое място?