Когато любовта не е еднаква за всички: История за несправедливостта в семейството

– Не мога повече, Мариела! – гласът на мъжа ми, Димитър, трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Никога не го бях виждала така. Стоеше до прозореца в нашата малка кухня в Пловдив и стискаше чашата с кафе толкова силно, че се страхувах да не се счупи.

– Какво се е случило? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. Вече седмици наред усещах как между нас и майка му се натрупва нещо тежко и лепкаво като прах по стар килим.

– Майка ми… – прошепна той. – Защо тя не може да обича нашето дете така, както обича детето на сестра ми?

В този момент сякаш всичко се върна като на филмова лента. Когато родих малката Елица, свекърва ми – леля Станка – дойде веднъж в болницата, донесе ми буркан компот и каза: „Мариела, аз вече нямам сили за малки деца. Възрастна съм.“ Усмихнах се с разбиране, макар че вътре в мен нещо се сви. Мислех си: „Така е, възрастта си казва думата.“

Но само година по-късно, когато сестрата на Димитър – Гергана – роди малкия Борислав, леля Станка буквално се преобрази. Всеки ден беше при тях – носеше супи, сменяше памперси, разказваше приказки. Дори започна да плете дрешки за бебето. Виждах я как минава покрай нашия блок с торби в ръце и усмивка на лице.

– Мамо, защо не идваш и при нас? – попита веднъж Димитър по телефона. Чух го как се опитваше да звучи спокойно, но гласът му трепереше.

– Ох, Митко, ти знаеш… На Гергана ѝ е по-трудно. Тя е сама вкъщи по цял ден. А ти си до Мариела, помагаш ѝ. Аз вече съм уморена жена…

Тогава Димитър не каза нищо. Но тази вечер той плачеше. За първи път видях съпруга си да плаче заради майка си.

– Чувствам се като чужд в собственото си семейство – прошепна той. – Все едно Елица не е достатъчно важна…

Погалих го по рамото и се опитах да скрия собствените си сълзи. Истината беше, че аз също се чувствах предадена. Не само от леля Станка, но и от цялата тази невидима стена между „свои“ и „чужди“ в българските семейства.

В следващите дни започнах да забелязвам още повече дребни несправедливости. На рождения ден на Елица леля Станка дойде за половин час, остави една кукла и побърза да си тръгне с извинението, че я боли кръста. На рождения ден на Борислав остана до късно вечерта, организира игри и дори направи домашна торта.

– Може би просто повече обича Гергана? – прошепнах веднъж на майка ми по телефона.

– Не е въпрос на любов – отвърна тя. – В нашите семейства често има скрити предпочитания. Понякога майките не могат да приемат жената до сина си като своя дъщеря…

Думите ѝ ме боляха. Опитвах се да бъда добра снаха – канех леля Станка на гости, питах я за съвети, носех ѝ домашни сладкиши. Но тя винаги беше дистанцирана.

Един ден реших да говоря открито с нея. Поканих я на чай.

– Лельо Станке, искам да ви попитам нещо… Чувствам се сякаш не съм част от вашето семейство. Елица също има нужда от баба си…

Тя ме погледна с уморени очи.

– Мариела, ти си добра жена и майка. Но аз… аз просто не знам как да бъда баба на всички. На Гергана ѝ е по-трудно… тя винаги е била по-уязвима…

– А Елица? Тя не заслужава ли същата обич?

Леля Станка замълча. После стана и си тръгна без да каже нищо повече.

Вечерта разказах всичко на Димитър. Той само въздъхна:

– Може би никога няма да я разберем напълно… Но аз няма да позволя Елица да се чувства по-малко обичана.

От този ден започнахме да правим всичко възможно нашето дете да усеща топлина и подкрепа у дома. Но болката остана – онази тиха болка от несправедливостта, която никога не изчезва напълно.

Понякога нощем се питам: „Дали някога ще бъда приета истински? Дали любовта в едно семейство трябва да бъде разпределяна така несправедливо?“

А вие как бихте постъпили? Простили ли сте подобна несправедливост или сте намерили сили да говорите открито за болката си?