Когато любовта се измерва в сметки: Историята на една майка между дълга и достойнството

— Мариела, кога ще преведеш парите за наема този месец? — гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз държах бебето на ръце и се опитвах да го приспя.

Погледнах го невярващо. Беше петък вечер, а аз тъкмо се бях прибрала от първата си седмица на новата почасова работа в кварталната книжарница. Ръцете ми още миришеха на хартия и мастило, а сърцето ми туптеше от умора и тревога. Не очаквах този разговор — не и сега, не и така.

— Какво имаш предвид? — прошепнах, опитвайки се да не събудя малкия Борко.

Петър въздъхна тежко, сякаш му бях длъжна за всичко. — Вече работиш. Не е честно само аз да поемам всички разходи. Наемът, памперсите, сметките… Трябва да се включиш.

В този миг усетих как нещо вътре в мен се чупи. Не беше само умората, не беше само обидата. Беше усещането, че вече не сме отбор, а двама съквартиранти, които си делят разходите. Погледнах към снимката ни от сватбата на стената — усмихнати, влюбени, с обещания за вечност.

— Петре, аз работя само по четири часа на ден. Борко още е малък, не мога да го оставя цял ден на майка ми. Тези пари едва стигат за храна и някоя дрешка за него… — гласът ми трепереше.

Той сви рамене. — И аз не получавам вече бонуси като преди. Всичко поскъпна. Не мога да се справям сам.

В този момент си спомних как преди година Петър беше друг човек — носеше вкъщи шоколади и цветя, радваше се на всяка моя малка победа. Когато забременях, обеща да ме подкрепя във всичко. Но сега… сега сякаш бяхме двама непознати.

Седнах на масата и започнах да броя монетите от портмонето си. Почувствах се унизена — не защото трябваше да помагам, а защото начинът, по който ми го поиска, беше студен и чужд.

— Добре — казах тихо. — Ще дам половината от заплатата си за наема. Но за памперсите… ще трябва да измислим нещо друго.

Петър кимна без да ме погледне. Излезе от кухнята и затвори вратата след себе си. Останах сама с Борко, който вече спеше спокойно в ръцете ми. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.

На следващия ден отидох при майка ми. Тя веднага разбра, че нещо не е наред.

— Мариелче, какво става?

Разказах ѝ всичко — за работата, за парите, за Петър. Тя ме прегърна силно.

— Дете мое, мъжът трябва да подкрепя жена си, особено когато има малко дете! Не е въпросът само в парите… Важно е как се чувствате един към друг!

Думите ѝ ме разтърсиха. Вечерта се прибрах с твърдо решение да говоря с Петър открито.

— Петре, трябва да поговорим — започнах аз още от вратата.

Той седеше пред телевизора и превключваше каналите безцелно.

— Слушам те.

— Не мога да живея така — като съквартирантка в собствения си дом. Разбирам, че ти е тежко финансово, но начинът, по който ми поиска пари… това ме боли повече от всичко друго.

Той замълча дълго. После каза:

— Извинявай. Просто съм притеснен. Работата ми не върви добре, шефът намали бонусите… Чувствам се безполезен като мъж, когато не мога да ви осигуря всичко.

Погледнах го — за първи път от месеци видях страха в очите му. Страхът да не загуби уважението ми, семейството ни.

— Петре, аз не искам пари от теб. Искам подкрепа. Искам да сме заедно в трудностите, а не всеки сам за себе си.

Той хвана ръката ми и я стисна силно.

— Ще опитам… Обещавам.

Дните минаваха бавно. Работех сутрин в книжарницата, следобед гледах Борко и вечер готвех набързо каквото имахме вкъщи. Парите все не стигаха — сметките растяха, а цените по магазините скачаха всяка седмица.

Една вечер Борко се разплака силно — нямаше повече памперси. Отидох до денонощния магазин с последните пет лева в портмонето си. Продавачката ме погледна със съжаление.

— Мариела, пак ли само един пакет?

Кимнах мълчаливо. Излязох навън и седнах на пейката пред блока. Запитах се: това ли е животът ни сега? Да броим стотинките за най-необходимото?

Вкъщи Петър ме чакаше притеснен.

— Добре ли си?

— Не знам… — отвърнах честно. — Понякога имам чувството, че се давим и двамата, но вместо да се държим един за друг, се бутаме надолу.

Той ме прегърна силно и прошепна:

— Ще намерим начин…

Може би ще намерим. Може би няма. Но знам едно: никоя жена не заслужава да бъде третирана като съквартирантка в собствения си дом. И никой мъж не трябва да носи всичко сам на плещите си.

Питам ви: Кога семейството спира да бъде отбор и се превръща в арена на сметки? Има ли изход или просто свикваме с болката?