Когато любовта трябва да се защитава: Историята на един брак под обсада

— Какво си мислиш, че правиш? — гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато държах телефона си с треперещи ръце. Бях чел за пореден път коментарите под снимката ни с Мария във Facebook. „Той е толкова хубав, а тя… Защо е с нея?“ „Можеше да си намери по-красива.“ „Сигурно има нещо друго, не е заради външността ѝ.“

Погледнах Мария. Седеше срещу мен, стиснала чашата си с чай, очите ѝ вперени в пода. Тя не каза нищо, но видях как раменете ѝ леко потреперват. В този момент разбрах, че думите на непознатите я болят много повече, отколкото искаше да покаже.

— Георги, не им обръщай внимание — прошепна тя. — Хората винаги ще говорят.

Но аз не можех да се примиря. Не и този път. Не и когато става дума за жената, която обичам повече от всичко. Винаги съм бил тих човек, избягвах конфликтите. Но сега усещах как нещо в мен се надига — гняв, безсилие, желание да защитя Мария от цялата тази злоба.

Майка ми продължи:
— Георги, знаеш ли какво ще кажат хората? Виждаш ли какво пишат? Не искам да страдаш заради това.

— Не ме интересува какво казват! — избухнах аз. — Защо всички се вторачват във външността? Защо никой не вижда колко е добра, колко е умна, колко ме кара да се смея?

Мария ме погледна за миг — в очите ѝ проблеснаха сълзи. В този момент разбрах, че трябва да направя нещо повече от това просто да я утеша вкъщи.

Вечерта седнах пред компютъра и написах пост. Дълго мислих какво да кажа. Не исках да се оправдавам или да се карам с хората. Исках само да кажа истината:

„Това е Мария — жената, която обичам. Не я обичам заради външността ѝ, а заради всичко, което е: силна, мила, забавна, умна. Тя е моят дом. Ако някой мисли, че любовта се измерва с външен вид — греши. Аз съм щастливецът тук.“

Публикувах го със снимка от нашата сватба — Мария се смее с онзи неин искрен смях, който ме спечели още първия път, когато я видях на спирката до Централна гара.

Реакциите не закъсняха. Някои приятели ни подкрепиха: „Браво, Георги!“, „Мария е страхотна!“, „Истинската любов няма нужда от филтри!“. Но други продължиха със злобните коментари: „Пак ли ще ни занимаваш с това?“, „Всеки си има вкус…“

В следващите дни Мария стана по-затворена. Не искаше да излиза навън. Дори отказа поканата на най-добрата си приятелка Деси за кафе в Капана.

— Не мога повече — каза ми една вечер. — Чувствам се като някакъв експонат. Всички ме гледат и шушукат.

— Мария, не им позволявай да ти вземат радостта! — опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна.

— Лесно ти е да го кажеш! Теб никой не те сочи с пръст!

Това ме удари силно. За първи път усетих колко самотна се чувства тя в тази битка.

На следващия ден отидох при баща си. Той винаги беше бил строг човек, но този път ме изслуша внимателно.

— Георги, хората винаги ще намерят за какво да говорят — каза той тихо. — Но ако ти вярваш в Мария и в любовта ви, никой не може да ви раздели. Само не позволявай на омразата да те промени.

Върнах се вкъщи решен да покажа на Мария колко много значи за мен. Купих ѝ любимите розови карамфили от пазара на Четвъртък пазара и ѝ приготвих мусака — знаех, че това ще я разсмее, защото винаги казваше, че готвя ужасно.

Когато седнахме на масата, ѝ казах:
— Знам, че ти е трудно. Но аз съм тук и няма да се откажа от теб заради няколко злобни думи в интернет.

Тя ме погледна дълго и после прошепна:
— Благодаря ти… Просто ми трябва време.

С времето започнахме да излизаме отново. Намерихме сили да се смеем на глупавите коментари и дори започнахме сами да си измисляме смешни такива: „Георги сигурно е омагьосан!“ или „Мария сигурно има тайна рецепта за баница!“

Но болката остана някъде дълбоко в нас. Понякога нощем усещах как Мария плаче тихо до мен. Прегръщах я и си мислех: защо хората са толкова жестоки? Защо щастието на другите ги дразни?

Днес вече знам — любовта трябва да се защитава всеки ден. Не само от чуждите думи, а и от собствените ни страхове и несигурности.

Понякога си задавам въпроса: ако всички гледахме малко повече със сърцето си, дали светът нямаше да бъде по-добро място?

А вие как бихте реагирали на мое място? Щяхте ли да защитите човека до себе си или щяхте да се поддадете на натиска?