Когато майката остава сама: Историята на една разбита връзка

– Не идвай, мамо. Моля те. – Гласът на Мария трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да я прегърна през нея.

Беше началото на пролетта, а аз стоях до прозореца в панелката си в Люлин, гледах как слънцето се опитва да стопи последните снежни петна по асфалта. Днес беше рожденият ден на дъщеря ми. Шейсет години съм вече, а се чувствам по-самотна от всякога. От три години не работя – уволниха ме от супермаркета, защото не можех да вдигам тежките каси. Пенсията ми е малка, но не това ме боли най-много.

Мария беше всичко за мен. Когато баща ѝ почина – тя беше само на девет. Останахме сами в този свят. Работех на две места, за да ѝ осигуря всичко – уроци по пиано, нови обувки, екскурзии със съучениците ѝ. Всяка вечер я чаках да се прибере, готвех любимата ѝ леща и слушах как ми разказва за училище. Беше добро дете – помагаше ми, учеше се отлично.

Но сега… Сега почти не говорим. Омъжи се преди две години за Петър – момче от Стара Загора, работи в IT фирма. Не го познавах добре, но още от началото усещах студенина в отношението му към мен. Винаги беше резервиран, гледаше ме с едно такова преценяващо изражение. Веднъж, когато им занесох домашна баница, Петър каза:

– Може би е по-добре да се обадите преди да идвате, госпожо Иванова.

Мария се засмя нервно и смени темата. Аз се прибрах вкъщи с празната тава и сълзи в очите.

Оттогава започнах да усещам как Мария се отдалечава. Все по-рядко ми звънеше, а когато аз ѝ се обаждах, разговорите бяха кратки и делови: „Добре съм, мамо. Петър е добре. Работата върви.“

Днес обаче… Днес е рожденият ѝ ден. Станах рано, направих ѝ любимата торта „Гараш“, купих малък подарък – шалче с нежни цветя. Обадих ѝ се:

– Мария, честит рожден ден! Може ли да мина следобед да ти донеса тортата?

Настъпи тишина.

– Мамо… Не е удобно. Петър има гости от работа. Не искам да става напрежение.

– Но аз… Аз съм ти майка, Мария…

– Знам, мамо. Просто… Моля те, разбери ме.

Затворих телефона и седнах на кухненския стол. Погледнах към снимката ни на шкафа – Мария като абитуриентка, усмихната до мен. Кога се случи това отчуждение? Кога станах излишна?

Съседката ми леля Станка почука на вратата:

– Какво става, Цветанке? Защо си така бледа?

Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Ех, дете мое – въздъхна тя. – Днешните млади… Все бързат, все нямат време за родителите си. Но кръвта вода не става.

– Ами ако вече не съм ѝ нужна? Ако Петър я настройва срещу мен?

– Не вярвай на такива мисли! Ще мине време и ще се върне при теб.

Но аз не бях сигурна. Спомних си как преди месец ѝ предложих да гледам детето им – малкия Симеон – докато са на работа. Тя отказа:

– Не искам да те натоварвам, мамо. Ще го дадем на ясла.

А аз толкова мечтаех да чуя детски смях у дома…

Вечерта седнах до прозореца с парче от тортата и гледах светлините отсреща. Представях си как Мария духва свещичките, а аз съм някъде далечна мисъл в съзнанието ѝ.

На другия ден получих съобщение: „Благодаря за пожеланията и тортата, мамо.“ Толкова сухо… Толкова чуждо.

Реших да ѝ пиша:

„Мария, обичам те. Винаги ще бъда тук за теб.“

Не получих отговор.

Дните минаваха бавно. В квартала всички говореха за новите блокове, за цените в магазина, за пенсиите. Аз слушах с половин ухо – мислите ми все бяха при Мария.

Една вечер леля Станка ме покани на чай:

– Цветанке, трябва да поговориш с нея открито! Кажи ѝ как се чувстваш!

Събрах кураж и след седмица ѝ звъннах:

– Мария, може ли да се видим? Само двете.

Този път тя прие. Срещнахме се в малко кафене до парка.

– Мамо… – започна тя и очите ѝ се насълзиха. – Не знам какво става с нас. Чувствам се разкъсана между теб и Петър. Той не разбира нашата връзка… Понякога ми казва, че трябва да порасна и да спра да разчитам на теб.

– Но аз не искам да ти преча! Само искам да бъда част от живота ти…

– Знам… Просто ми е трудно. Искам мир вкъщи.

Погледнах я дълго – моето момиче, вече жена със свои грижи и страхове.

– Мария, винаги ще те обичам. Но не забравяй коя съм аз за теб.

Тя кимна и ме прегърна силно.

Сега седя у дома и мисля: Кога децата ни порастват толкова много, че забравят колко много сме жертвали за тях? И дали някога ще намерим пътя обратно един към друг?