Когато миналото почука на вратата: Историята на Антония и Димитър
– Мамо, защо трепериш? – гласът на Лилия ме извади от унеса, докато държах чашата с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. Беше обикновена съботна сутрин в нашата панелка в Люлин, а слънцето се опитваше да пробие през мръсните прозорци. Но в мен бушуваше буря.
– Нищо ми няма, Лили – излъгах, но тя вече беше забелязала напрежението в гласа ми. На масата между нас лежеше писмо – старо, пожълтяло, с почерка, който никога не бих сбъркала. Беше от Димитър. Мъжът, който преди дванадесет години си тръгна без да се обърне назад.
Тогава бях на трийсет и две, с малко дете и разбито сърце. Димитър си тръгна заради друга жена – Мария от неговата работа. Остави ме сама да се боря с живота, с кредитите, с болестите на мама и с Лилия, която всяка вечер питаше: „Кога ще си дойде тати?“
Сега, докато държах писмото, чух звънеца на вратата. Сърцето ми прескочи. Лилия скочи от стола и изтича към входа.
– Мамо, някакъв мъж търси теб! – извика тя.
Станах бавно, сякаш вървях през гъста кал. Отворих вратата и го видях – същият поглед, малко повече бръчки, косата му прошарена. Димитър.
– Здравей, Антония – каза тихо. Гласът му беше същият, но в него имаше нещо ново – вина или страх.
– Какво правиш тук? – изсъсках през зъби.
– Може ли да поговорим? Само за малко…
Лилия стоеше зад мен и гледаше ту мен, ту него. Очите й бяха пълни с въпроси.
– Влез – казах накрая. Не знам защо го поканих. Може би защото исках да чуя обяснение след толкова години мълчание.
Седнахме в хола. Димитър се оглеждаше неловко – сякаш беше чужденец в собствения си дом.
– Антония… Знам, че нямам право да идвам така. Но трябва да ти кажа нещо важно.
– Какво толкова важно може да има след дванадесет години? – гласът ми трепереше от гняв и болка.
– Мария… Мария почина преди три месеца. Останах сам… И осъзнах колко много съм сгрешил. Искам да видя Лилия… Да бъда част от живота й… Ако ми позволиш.
В този момент Лилия се приближи и седна до мен. Погледна ме с онзи нежен поглед, който винаги ме разтапяше.
– Мамо… това татко ли е?
Не знаех какво да кажа. Сълзите напираха в очите ми. Спомних си всички онези нощи, когато я приспивах с приказки за смели майки и добри бащи, а тя тихо плачеше за него.
– Да, Лили… това е татко ти.
Димитър се разплака. Не бях го виждала такъв никога – уязвим, слаб, истински.
– Прости ми… Моля те…
В стаята настъпи тишина. Чуваше се само тиктакането на стария часовник над телевизора. В този миг през главата ми преминаха всички спомени – първата ни среща на студентската бригада в Пловдив, сватбата ни в малката църква в Кюстендил, раждането на Лилия… и после предателството.
– Не е толкова лесно – прошепнах. – Ти избра друг живот. Аз се научих да живея без теб. Научих Лилия да бъде силна без баща си.
– Знам… Но искам поне да опитам да поправя нещо… Ако ми позволите.
Лилия ме хвана за ръката.
– Мамо… може ли да поговоря с него?
Погледнах я – вече не беше онова малко момиченце. Беше пораснала, имаше нужда от отговори.
Оставих ги сами в хола и се затворих в кухнята. Слушах приглушените им гласове и усещах как гневът ми се смесва със страх и надежда. Ами ако той пак я разочарова? Ами ако аз не мога да простя?
След час Лилия дойде при мен със зачервени очи.
– Мамо… той ми разказа всичко. Казал е, че съжалява… Искам да го опозная. Моля те…
Погалих я по косата и я прегърнах силно.
Вечерта седнахме тримата на масата за първи път от дванадесет години. Разговорът беше неловък, но Лилия се усмихваше – нещо, което не бях виждала отдавна.
След като Димитър си тръгна, останах сама в тъмната кухня. Гледах снимките по стената – нашето семейство преди бурята. Сълзите ми капеха по масата.
Мога ли да простя? Или ще позволя на миналото завинаги да определя бъдещето ни?
Понякога си мисля: заслужава ли всеки втори шанс? Или има врати, които трябва да останат завинаги затворени?