Когато на шейсет повярвах в приказката, но животът ми показа друго лице

– Не мога да повярвам, че пак го правиш! – гласът ми трепереше, докато гледах Илиян право в очите. Беше късен ноемврийски следобед, а в хола миришеше на прясно изпечен хляб и на нещо старо, което не можех да определя. Може би това беше миризмата на самота, която се беше настанила между нас още от първите месеци след сватбата.

На шейсет години човек си мисли, че вече е видял всичко. Че няма какво да го изненада. Аз обаче се излъгах. След като овдовях преди пет години, дълго време живях сама в малкия апартамент в Люлин. Децата ми – Мария и Петър – отдавна имаха свои семейства и рядко се сещаха за мен. Когато срещнах Илиян на пенсионерския клуб, повярвах, че съдбата ми поднася втори шанс. Той беше усмихнат, галантен, носеше ми цветя и винаги имаше търпение да слуша историите ми за младостта. Влюбих се като ученичка.

Сватбата ни беше скромна – само най-близките. Дъщеря ми Мария беше резервирана: „Мамо, сигурна ли си? Познаваш го от няколко месеца.“ Аз обаче не исках да слушам. Имах нужда някой да ме държи за ръка вечер, някой да ме пита как съм. Илиян се нанесе при мен и първите седмици всичко изглеждаше като сбъдната мечта.

Но приказката бързо се пропука. Започна с дреболии – той все по-често излизаше без да казва къде отива, връщаше се късно и мълчалив. Парите започнаха да изчезват от портмонето ми. Когато го попитах, той се разсърди: „Как можеш да ме подозираш? Та аз съм ти мъж!“ Вярвах му. Или поне се опитвах.

Една вечер чух как говори по телефона в кухнята:
– Да, ще донеса парите утре… Не, тя няма да разбере.
Сърцето ми се сви. На следващия ден го попитах директно:
– Илияне, имаш ли дългове?
Той избухна:
– Защо винаги трябва да ровиш? Не ти стига, че те обичам?

Започнах да усещам как между нас расте невидима стена. Приятелките ми от клуба ме гледаха със съжаление:
– Мариана, нещо не изглеждаш щастлива…
– Всичко е наред – лъжех ги.

Децата ми забелязаха промяната. Петър дойде една неделя с жена си и докато Илиян беше в магазина, ме попита:
– Мамо, добре ли си? Този човек не ти ли създава проблеми?
– Не, просто още свикваме един с друг – отвърнах и избягвах погледа му.

Скоро след това Илиян започна да води вкъщи сина си от първия брак – Георги. Момчето беше на трийсет и пет, без работа и често пиян. Един ден ги заварих двамата да ровят в чекмеджето с документите ми.
– Какво правите?
– Търсим ти паспорта – каза Илиян сухо. – Ще ти сменяме личната карта.
Знаех, че лъже. От този ден започнах да заключвам всичко ценно.

Веднъж намерих писмо от банка до Илиян – имаше просрочени кредити за над 10 000 лева. Студена пот ме обля. Когато го попитах защо не ми е казал, той само сви рамене:
– Не исках да те тревожа.

Започнах да се чувствам като чужденка в собствения си дом. Илиян ставаше все по-агресивен, а Георги започна да идва всеки ден и да иска пари „на заем“. Една вечер ги чух как спорят:
– Тя има спестявания! Ще ги вземем и ще оправим всичко!
– Тихо! Ако разбере…

Тогава разбрах истината – бях станала жертва на собствената си наивност. На следващия ден казах на Илиян:
– Искам развод.
Той ме изгледа с омраза:
– Ще съжаляваш!

Последваха месеци на страх и несигурност. Децата ми настояха да се преместя при тях временно. Мария ме прегръщаше всяка вечер:
– Мамо, не си виновна. Всеки може да сгреши.

Сега живея сама отново. Понякога нощем се питам: защо повярвах толкова лесно? Защо мислех, че любовта може да заличи годините самота и болка?

Може би никога няма да намеря отговорите. Но знам едно – дори на шейсет човек може да сгреши. И може би точно тогава трябва най-много да пази себе си.

Кажете ми – има ли възраст за ново начало? Или просто трябва да приемем самотата като част от живота?