Когато никой не идва: Историята на един забравен брат

– Ще дойдеш ли най-после, или пак ще го оставиш да чака? – Гласът на майка ми трепереше по телефона, сякаш се опитваше да скрие сълзите си. Беше осем сутринта, а аз стоях на ръба на леглото, стиснал телефона така, че кокалчетата ми побеляха.

– Не знам, мамо. Не знам дали мога… – прошепнах, но тя вече беше затворила. В стаята беше тихо, само тиктакането на часовника напомняше, че времето не чака никого. В този ден трябваше да взема брат си Димитър от неврологичното отделение на болницата в Пловдив. Лекарите казаха, че вече е стабилен, но не може да остане повече там. А аз… аз не бях сигурен дали искам да го видя.

Димитър беше по-малкият ми брат. Когато бяхме деца, винаги се лепеше за мен – искаше да играем заедно, да му помагам с домашните, да го защитавам от кварталните хулигани. Но с годините нещата се промениха. След смъртта на баща ни всичко се разпадна – майка ни потъна в мълчание, а Димитър започна да изчезва нощем, да се връща пиян или дрогиран. Аз останах този, който трябваше да държи всичко заедно. Или поне така си мислех.

Спомням си една вечер преди пет години. Беше зима, снегът валеше на парцали, а аз се прибрах по-рано от работа. Влязох в кухнята и го заварих как рови из чантата на майка ни. Търсеше пари. Когато ме видя, очите му светнаха диво.

– Не е това, което си мислиш! – изкрещя той.

– Точно това е! – отвърнах аз и го избутах навън в студа. Тогава му казах думи, които още ме болят: „Не си ми брат! Повече не искам да те виждам!“

Оттогава почти не си говорехме. Понякога майка ми ме молеше да му помогна – когато го изгониха от квартирата, когато го пребиха заради дългове, когато го приеха в болницата след поредната криза. Но аз винаги намирах извинение: „Имам работа“, „Не мога сега“, „Той сам си е виновен“.

Сега обаче нямаше кой друг да отиде. Майка ми беше болна и едва се движеше. Роднините ни отдавна се бяха отказали от него. Аз бях последният човек, който можеше да го вземе от болницата.

Станах бавно и се загледах в огледалото. Изглеждах уморен, сив, по-стар от годините си. „Какво ще стане, ако не отида? Ще го оставят ли на улицата? Ще оцелее ли?“ Мразех тези мисли. Мразех себе си за това, че още ме боли.

В болницата миришеше на дезинфектант и страх. Сестрата ме посрещна с уморена усмивка.

– Вие сте братът на Димитър, нали? Чака ви.

Влязох в стаята му. Лежеше на леглото, слаб и пребледнял, с тъмни кръгове под очите. Когато ме видя, се опита да се усмихне.

– Здрасти, Жоро…

– Ставай, тръгваме – казах сухо.

Той се надигна бавно, без да ме поглежда в очите. Мълчахме през целия път до вкъщи. В колата цареше гробна тишина. Само веднъж той прошепна:

– Благодаря ти, че дойде…

Не отговорих. Не можех.

Когато стигнахме у дома, майка ни стоеше на прозореца и ни чакаше. Очите ѝ светнаха за миг, когато видя Димитър, после пак угаснаха от притеснение.

– Добре ли си? – попита тя тихо.

– Ще бъда… – отвърна той и се скри в стаята си.

Останахме сами в кухнята. Майка ми ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен.

– Жоро… той има нужда от теб. И ти имаш нужда от него, макар и да не го признаваш.

– Той разруши всичко! – избухнах аз. – Открадна ни парите, лъга ни години наред! Как да му простя?

– Ако не му простиш ти… кой ще го направи? – прошепна тя и избърса сълзите си.

През следващите дни Димитър почти не излизаше от стаята си. Чувах го как плаче нощем. Веднъж го чух да говори по телефона:

– Не знам дали ще мога да започна начисто… Жоро още ме мрази…

Тези думи ме пронизаха като нож. Спомних си какво беше преди – как двамата строяхме крепости от възглавници и мечтаехме за по-добро бъдеще. Кога всичко се обърка толкова жестоко?

Една вечер седнах до него на леглото.

– Митко…

Той ме погледна уплашено.

– Знам, че съм те разочаровал… – започна той.

– Всички сме разочаровали някого… – прекъснах го аз. – Но ако искаш да опитаме пак… аз съм тук.

Той заплака като дете и ме прегърна силно. За първи път от години почувствах топлина в сърцето си.

Сега знам: прошката не е слабост. Понякога е най-трудното нещо на света. Но без нея сме обречени да живеем сами със сенките си.

А вие… бихте ли простили? Или бихте оставили миналото да диктува бъдещето ви?