Когато огнището изстине: Изповедта на Мария

– Не мога повече! – гласът ми се разнесе като ехо в малката ни кухня, докато съдовете звънтяха под ръцете ми. Петър, мъжът ми, дори не вдигна поглед от телефона си. Дъщеря ми Ива се беше затворила в стаята си, а синът ми Георги отдавна беше избягал навън, за да не слуша поредния ми упрек.

Преди години вярвах, че домът е крепост, а аз – пазителката му. Майка ми казваше: „Марийче, жената държи огнището топло.“ Но какво става, когато огънят угасне? Когато никой не забелязва, че ти самата се разпадаш?

Всяка сутрин започваше по един и същи начин – алармата в 6:00, кафе на крак, приготвяне на закуска за всички, после пране, чистене, пазаруване. Работех като счетоводителка в малка фирма, но вкъщи никой не признаваше умората ми. Петър все повтаряше: „Ти си майка, това ти е работата.“

Една вечер, докато сгъвах дрехите на Ива, чух как тя говори с приятелка по телефона:
– Мама пак е нервна. Не знам какво й става. Все едно само тя има проблеми.

Сърцето ми се сви. Не бях ли аз тази, която винаги беше до нея? Която я утешаваше след първото й разочарование в училище? Която стоеше будна до късно, когато имаше температура? А сега бях просто „нервната майка“.

С Петър почти не говорехме. Вечерите минаваха в мълчание пред телевизора или в спорове за пари. Той работеше много, но рядко питаше как съм. Понякога се улавях да си мисля: „Ако изчезна утре, ще забележи ли някой?“

Един ден майка ми дойде на гости. Седнахме на масата и тя ме погледна строго:
– Марийче, ти не си добре. Очите ти са празни. Кога за последно направи нещо само за себе си?

Не можах да отговоря. Бях забравила какво е да имаш време за себе си. Последният път, когато излязох с приятелки, беше преди три години. Оттогава все намирах оправдания – децата, работата, домът.

Вечерта легнах до Петър и прошепнах:
– Чувствам се сама.
Той въздъхна:
– Всички сме уморени, Мария. Не си само ти.

Но аз бях сама по различен начин – сама сред хората, които обичах най-много.

Седмици наред усещах как нещо в мен се чупи. Започнах да плача без причина. Веднъж изпуснах чиния и се разревах като дете. Ива ме гледаше уплашено:
– Мамо, добре ли си?
– Не знам – отвърнах и избягах в банята.

Започнах да пиша в един стар тефтер. Изливаха се думи като „болка“, „празнота“, „гняв“. Питах се: „Кога спрях да бъда Мария и станах просто майката и жената на Петър?“

Една неделя реших да изляза сама. Отидох в парка и седнах на пейка. Гледах как другите жени се смеят с приятелки или разхождат кучетата си. Почувствах се невидима.

Тогава до мен седна една възрастна жена:
– Много си тъжна, момиче.
– Просто съм уморена – казах тихо.
– Знам какво е. Аз цял живот се раздавах за всички и накрая останах сама със себе си. Не чакай да стане късно.

Думите й ме разтърсиха. Прибрах се вкъщи и казах на Петър:
– Имам нужда от помощ. Не мога повече сама.
Той ме погледна изненадано:
– Защо не си казала по-рано?
– Опитвах… но никой не слушаше.

Започнахме да говорим повече. Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да опитам. Ива първоначално се подигра:
– Мамо, ти ли ще рисуваш?
Но после донесе една моя рисунка в училище и каза на приятелките си:
– Това го е нарисувала майка ми.

Постепенно домът ни стана по-тих и по-спокоен. Научих се да казвам „не“ и да искам помощ. Започнах да се усмихвам по-често.

Но понякога нощем още лежа будна и се питам: „Колко жени като мен има? Колко още ще забравят себе си в името на другите?“

А вие… някога губили ли сте себе си сред грижите за всички останали?