Когато останах сам на морето: Историята на един баща, който забрави какво значи семейство

— Не мога повече, Мира! — гласът ми отекна в малката ни кухня, докато чиниите тракаха под треперещите ми ръце. — Имам нужда да остана сам. Ще замина на море. Само за няколко дни.

Мира ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновен, дори когато не бях. — И пак ли ще бягаш? — прошепна тя, а в гласа ѝ се усещаше умората на всички години, през които се опитвахме да сме семейство. — А децата? А аз?

— Просто… не мога повече така — изрекох тихо и избягах от стаята, преди да видя сълзите ѝ. Чувах как малкият ни син Виктор пита: „Мамо, защо тате крещи?“ и това ме прониза по-дълбоко от всеки упрек.

На следващата сутрин хвърлих няколко дрехи в сака и без да се обръщам, излязох от апартамента ни в Люлин. Влакът за Бургас беше почти празен. Седях до прозореца и гледах как панелките се сменят с поля и ниви. Мислех си, че ще намеря покой, че морето ще измие всичко — гнева, умората, разочарованието.

Когато пристигнах в Созопол, въздухът миришеше на сол и водорасли. Настаних се в малка квартира при една възрастна жена — леля Сийка. Тя ме посрещна с усмивка и веднага разбра, че не съм тук за почивка.

— Сам ли си? — попита тя, докато ми наливаше домашна лимонада.

— Да… — отвърнах и се загледах в пода.

— Знам ги аз такива мъже — засмя се тихо тя. — Бягат от нещо, ама то ги настига.

Първите два дни минаха като в сън. Седях на плажа с книга, която не четях, гледах как вълните се разбиват в скалите и се опитвах да не мисля за Мира и децата. Но вечерите бяха най-тежки. В малката стая тишината беше оглушителна. Телефонът ми вибрираше — пропуснати обаждания от Мира, съобщения от майка ми: „Обади се!“, „Децата питат за теб.“

На третата вечер седях на скалите до пристанището и гледах как рибарите прибират лодките си. До мен седна един мъж на около петдесет — с износено яке и ръце, напукани от работа.

— Сам ли си? — попита той.

— Да… — отвърнах отново.

— И аз бях така преди години — каза той и запали цигара. — Оставих жена си и децата заради една глупост. Мислех си, че ще намеря нещо по-добро. Ама морето не дава отговори, само задава въпроси.

Замълчахме дълго. После той стана и тръгна към лодката си.

— Ако имаш семейство, върни се при тях. Иначе ще останеш сам като мен — каза през рамо.

Тази нощ не можах да спя. В главата ми кънтяха думите му и спомените за Мира — първата ни среща в Борисовата градина, раждането на Виктор, първите стъпки на дъщеря ни Елица… Спомних си как обещах да бъда до тях винаги, а сега бягах като страхливец.

На сутринта реших да се обадя на Мира. Тя не вдигна. Писах ѝ: „Липсвате ми.“ Отговор не последва.

Отидох на плажа и гледах семейства с деца — как строят пясъчни замъци, как бащите носят малките на раменете си. Усетих болка в гърдите си — не физическа, а онази тежест, която идва от осъзнаването колко си сгрешил.

Вечерта леля Сийка ме покани на вечеря. На масата беше сложила домати от градината си и пържена риба.

— Знаеш ли — започна тя, докато сипваше ракия в малки чашки — мъжът ми също беше такъв. Все бягаше от проблемите вкъщи. Един ден просто не се върна. Аз останах сама с две деца.

Погледнах я и видях болката в очите ѝ, скрита зад усмивката.

— Не чакай да стане късно — прошепна тя.

Тази нощ сънувах Виктор и Елица. Те тичаха по плажа към мен, а аз не можех да ги стигна. Събудих се с усещането за загуба.

На следващия ден събрах багажа си и хванах първия влак обратно към София. Влакът беше пълен с хора — семейства с деца, млади двойки, възрастни жени с торби домати от пазара. Чувствах се чужд сред тях.

Когато стигнах до вкъщи, Мира беше заключила вратата. Звъннах няколко пъти, докато най-накрая тя отвори. Очите ѝ бяха зачервени.

— Защо се върна? — попита тихо.

— Защото разбрах колко много ви обичам… И колко много сгреших.

Тя ме погледна дълго, после се обърна към децата:

— Тате се върна.

Виктор се хвърли към мен с вик: „Тате!“, а Елица ме прегърна силно през кръста.

Стояхме така дълго време — четиримата прегърнати в коридора на малкия ни апартамент.

Сега знам: понякога трябва да изгубиш всичко за няколко дни, за да разбереш какво наистина имаш. Но дали всички получават втори шанс? А ти би ли простил?