Когато Петър си тръгна: Историята на една неочаквана свобода

— Ти си виновна! — гласът на Петър отекна в коридора, докато хвърляше последната си риза в куфара. — Винаги си била студена, винаги си мислела само за децата и за работата! Не издържам повече.

Стоях до вратата, с ръце, стиснати в юмруци, и гледах как мъжът, с когото прекарах три десетилетия, събира живота си в две чанти. Не плаках. Не извиках. Просто стоях и дишах. За първи път от години усещах въздуха в дробовете си.

— Петре, нека не се караме — казах тихо, почти шепнешком. — Ако това е твоето решение, няма да те спирам.

Той ме погледна с изненада, сякаш очакваше сцена, сълзи, молби. Но аз нямах сили за театър. Вече не.

Петър излезе, затвори вратата и тишината се разля из апартамента ни в „Люлин“, където някога се смеехме на глупави шеги и се карахме за това кой ще изхвърли боклука. Седнах на дивана и се загледах в празното пространство. Чашата му за кафе още стоеше на масата. Миришеше на неговия афтършейв и на самота.

Петър и аз се оженихме млади — аз бях на двадесет и две, той на двадесет и шест. Беше 1991-ва, годината на купоните и надеждите. Родителите ни ни помогнаха да обзаведем панелката, а ние мечтаехме за по-добро бъдеще. Първо дете — Мария, после Георги. Кредити, ремонти, безкрайни опашки пред магазините, работа до късно. Животът ни беше като на всички — без големи страсти, но и без трагедии.

С времето започнахме да се разминаваме. Петър работеше все повече, а аз се грижих за децата и дома. Вечерите ни бяха изпълнени с мълчание — телевизорът говореше вместо нас. Понякога се карахме за глупости: кой е забравил да купи хляб, защо сметките са толкова високи, защо Мария пак е получила тройка по математика.

Преди две години забелязах промяната у него. Започна да се прибира все по-късно, носеше нов парфюм, говореше по-тихо по телефона. Веднъж го попитах:

— Петре, има ли нещо?

— Не започвай пак! — отсече той и излезе от стаята.

Знаех. Всяка жена знае. Но не казах нищо. Децата вече бяха пораснали — Мария учеше във Варна, Георги работеше в чужбина. Останахме само двамата и тишината между нас.

Вчера разбрах истината. Случайно видях съобщение на телефона му: „Липсваш ми… Обичам те.“ Подписано: Ива. Млада колежка от офиса му. Усмихната, с дълга коса и без следа от умората, която времето оставя върху лицето на една жена след години грижи.

Когато му казах, че знам, той не отрече. Само ме погледна уморено:

— Не мога повече така. Ива ме кара да се чувствам жив.

— А аз? Аз какво съм била през всичките тези години? — попитах го с глас, който трепереше не от болка, а от гняв.

— Ти си добра майка… Но вече не сме семейство.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и си мислех за всичко изгубено — младостта ми, мечтите ми, годините компромиси. Спомних си как някога мечтаех да стана художничка, но вместо това рисувах само детски рисунки за Мария и Георги. Как исках да пътувам до Италия, но никога не стигнах по-далеч от морето в Обзор.

Сутринта Петър си тръгна. Не плаках. Не изпитвах омраза или завист към Ива. Почувствах облекчение — сякаш някой беше махнал тежък камък от гърдите ми.

Следобед Мария ми звънна:

— Мамо, добре ли си?

— Да, миличка. Всичко е наред.

— Татко ми писа… Знам какво се е случило. Ако искаш, ще дойда при теб.

— Не е нужно — усмихнах се през сълзи. — За първи път от години имам нужда да остана сама със себе си.

Отидох до прозореца и гледах как слънцето залязва над панелките. За първи път от много време почувствах надежда. Може би животът ми тепърва започваше.

На другия ден извадих старите си бои и платна от килера. Рисувах до късно през нощта — цветя, които никога не увяхват; морета, които никога не са ме виждали; жени с очи пълни с тъга и сила едновременно.

Съседката ми Лиляна почука на вратата:

— Как си?

— Добре съм — казах й искрено. — Може би по-добре от всякога.

Тя ме прегърна:

— Знаеш ли колко жени живеят така? С години търпят само защото „така трябва“?

Замислих се над думите й. Колко от нас живеят в сенките на компромисите? Колко от нас забравят кои са?

Сега седя сама в хола и пиша тази история. Не знам какво ме чака утре — може би самота, може би нови приятелства или дори любов. Но знам едно: вече не се страхувам.

Кажете ми — колко от вас са били на моето място? Колко още ще търпим само защото „така трябва“? Не е ли време да започнем да живеем за себе си?