Когато помолих свекърва си да гледа сина ми: Отговорът, който промени живота ми

„Мамо, моля те, само за два часа. Наистина имам нужда да отида на лекар, а няма кой друг да гледа Дани.“ Гласът ми трепереше, докато държах телефона, а малкият ми син се въртеше неспокойно около мен. Беше вторник следобед, навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря от умора и безсилие.

Свекърва ми, госпожа Иванка, беше винаги строга и дистанцирана жена. Откакто се омъжих за Петър, усещах, че никога не съм била достатъчно добра за нея. Но този път наистина нямах избор – бях сама, Петър беше в командировка в Пловдив, а майка ми беше болна.

„Ами, Мария, не знам… Аз имам работа. Освен това, ти си майка му. Трябва да се справяш сама. Не може всеки път да разчиташ на другите.“ Гласът ѝ беше хладен като зимен вятър.

Замълчах. Сълзите напираха в очите ми, но не исках тя да ги чуе. „Разбирам… Благодаря все пак.“ Затворих телефона и се свих на дивана. Дани ме гледаше с големите си кафяви очи и сякаш усещаше болката ми.

В този момент се почувствах по-сама от всякога. В главата ми се въртяха думи като „несправедливо“, „нежелана“, „недостатъчна“. Спомних си всички онези моменти, когато Иванка ме беше гледала с неодобрение – когато Дани беше болен и аз не знаех какво да правя; когато вечерята не беше достатъчно вкусна; когато дрехите не бяха изгладени перфектно. Винаги намираше повод да ме уязви.

Седнах до прозореца и се загледах в дъжда. Спомних си първите дни след раждането – как Петър работеше до късно, а аз се борех с коликите на Дани и собствената си несигурност. Тогава Иванка дойде веднъж, погледна ме строго и каза: „Майчинството не е за слабите.“

Вечерта Петър се обади. „Как е минал денят?“ попита той безгрижно.

„Добре… Само че трябваше да отменя прегледа. Нямаше кой да гледа Дани.“

„А майка ми?“

„Отказа.“

Петър въздъхна тежко. „Тя си е такава… Не го взимай навътре.“

Но как да не го взема? Как да не се чувствам изоставена от жената, която би трябвало да бъде част от нашето семейство? Защо винаги аз трябва да съм тази, която преглъща гордостта си и моли за помощ?

На следващия ден Иванка дойде у нас без предупреждение. Влезе, огледа апартамента с критичен поглед и каза: „Трябва да почистиш по-често пода. Детето пълзи навсякъде.“

Погледнах я уморено. „Знам… Просто понякога не смогвам.“

Тя седна на стола до масата и започна да рови в чантата си. „Мария, знаеш ли… Когато аз бях млада майка, никой не ми помагаше. Работех по две смени, готвех, чистех и пак намирах време за децата. Не съм разчитала на никого.“

„Но времената са различни…“ опитах се да възразя.

„Не са толкова различни. Просто хората са станали по-слаби.“

Тези думи ме пронизаха като нож. Усетих как гневът и болката се смесват в мен. „Може би сте права… Но понякога човек има нужда от подкрепа. Не защото е слаб, а защото е човек.“

Тя ме изгледа с изненада – сякаш за първи път чува подобно нещо от мен.

След като си тръгна, седнах до Дани и го прегърнах силно. В този момент осъзнах нещо важно – цял живот съм се опитвала да угодя на хората около мен, особено на Иванка. Винаги съм искала одобрението ѝ, но никога не го получих.

Седмиците минаваха, а отношенията ни останаха хладни. Петър усещаше напрежението, но не знаеше как да помогне. Един ден вечеряхме тримата и той каза: „Мамо, Мария има нужда от повече подкрепа. Не е лесно сама с малко дете.“

Иванка замълча за миг, после отвърна: „Всеки има своите трудности.“

Тогава избухнах: „Да, всеки има трудности! Но понякога една добра дума или малко помощ могат да променят всичко!“

В стаята настъпи тишина. Петър ме хвана за ръката под масата.

След тази вечер започнах да мисля повече за себе си – за границите си, за това какво заслужавам като човек и като майка. Започнах да търся помощ от приятелки, от съседката леля Станка, която винаги беше готова да погледа Дани за час-два.

Постепенно спрях да очаквам подкрепа от Иванка. Приех я такава, каквато е – строга, затворена в себе си жена с тежко минало. Но вече не ѝ позволявах думите ѝ да определят стойността ми.

Днес гледам Дани как играе на пода и се усмихвам през сълзи – от умора, но и от облекчение. Научих се да бъда по-силна и по-уверена в себе си.

Понякога се питам: Колко още жени като мен премълчават болката си? Колко още майки чакат напразно подкрепа? Може би е време да говорим открито за това…