Когато позволих на брат ми да остане – една година по-късно всичко се промени

„Петре, пак си оставил чиниите в мивката! Колко пъти да ти казвам, че не съм ти майка?“ – гласът ми трепери от яд, а ръцете ми стискат ръба на кухненския плот така силно, че кокалчетата побеляват. Петър излиза от стаята си по анцуг, с рошава коса и поглед, който сякаш казва: „Пак ли започваш?“

– Ще ги измия, Мария, спокойно. Просто сега имам интервю по Zoom – отвръща той и се връща обратно, без да дочака отговора ми.

Това е нашият живот вече цяла година. А аз все още си спомням деня, в който му отключих вратата на апартамента си – моето малко убежище в Лозенец, което купих с години труд и лишения. Бях горда – най-сетне имах свой дом. Пространство, където всичко е подредено по мой вкус, където мога да седя на тишина с чаша чай и книга след работа. Но когато Петър се обади онази вечер през март – гласът му тих, почти отчаян – не можах да му откажа.

– Миме, моля те… Изгониха ме от квартирата. Нямам къде да отида. Само за две-три седмици…

Сърцето ми се сви. Винаги съм била по-голямата сестра – тази, която оправя нещата. Родителите ни живеят в провинцията и не могат да помогнат. Петър винаги е бил „другият“ – по-хаотичен, по-емоционален, все търсещ себе си. Аз – отличничката, с план за всичко. Той – мечтателят, който сменя работа след работа.

Първите дни бяха дори забавни. Готвехме заедно, гледахме стари български филми и си разказвахме истории от детството. Но после дните станаха седмици, седмиците – месеци. Петър започна да работи дистанционно някакви временни неща, но парите все не стигаха. Вечер идваха негови приятели „само за по бира“, музиката гърмеше до късно, а аз се въртях в леглото и броях часовете до сутринта.

– Миме, ще платя половината сметки този месец, обещавам! – казваше той всеки път, когато му напомнях за парите.

– Не става въпрос само за парите! Искам си спокойствието! – избухвах аз.

– Ей, много си станала нервна напоследък…

И така ден след ден между нас се натрупваше напрежение. Започнах да се чувствам като гост в собствения си дом. Всяка сутрин намирах дрехите му разхвърляни по дивана, чаши с недопито кафе по масата и слушах разговорите му по телефона с някакви непознати хора.

Майка ни звънеше всяка неделя и питаше: „Как сте с брат ти? Помагаш ли му? Той е добър човек, просто още не е намерил себе си.“

– А аз кога ще намеря себе си? – питах се наум.

Една вечер се прибрах уморена след тежък ден в офиса. Вратата беше отключена. Влязох и видях Петър и двама негови приятели да играят PlayStation на висок глас. На масата – празни бутилки бира и остатъци от пица.

– Това вече е прекалено! – извиках аз. – Това е моят дом! Не съм ви длъжна!

Петър ме погледна с онзи тъжен поглед, който винаги ме обезоръжаваше като деца.

– Миме… Не се ядосвай… Просто… Нямам къде другаде да отида.

– А аз? Аз къде да отида? – прошепнах през сълзи.

Тази нощ не можах да заспя. Чувствах се предадена от собствения си брат, но и виновна, че мисля така. На следващия ден му казах твърдо:

– Петре, трябва да си намериш квартира до края на месеца. Обичам те, но не мога повече така.

Той замълча дълго. После каза:

– Знам… Извинявай… Просто… Понякога имам чувството, че никога няма да успея като теб.

Седнах до него и го прегърнах. За първи път от месеци усетих колко е самотен и изгубен.

– Не трябва да бъдеш като мен. Просто трябва да намериш своето място.

Сега е началото на юни. Петър още е тук, но вече търси квартира и работа по-усърдно от всякога. Аз се уча да поставям граници и да казвам „не“ без вина. Понякога се чудя: Кога помощта към близките преминава в саможертва? И дали някога ще мога пак да нарека този апартамент свой дом?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели близък човек у дома си?