Когато приятелството се превърне в сделка: Историята на една изгубена връзка

– Не мога да повярвам, че пак ме молиш за това, Мария! – гласът ми трепери, докато стискам телефона. Вече е почти полунощ, а тя настоява да ѝ помогна с поредната данъчна декларация на дъщеря ѝ. За трети път този месец.

В стаята е тихо, само тиктакането на часовника и моето тежко дишане. Мъжът ми, Петър, се обръща в леглото и мърмори:

– Пак ли Мария? Кога ще разбереш, че тя те използва?

Затварям очи. Не искам да го слушам. Не искам да вярвам. С Мария се познаваме откакто се помня – още от първия ми работен ден в счетоводната кантора на бул. „Дондуков“, през далечната 1982-ра. Тогава бяхме две млади момичета с големи мечти и още по-големи сърца. Заедно преживяхме първите си любовни разочарования, първите успехи и провали. Тя беше до мен, когато майка ми почина, аз – до нея, когато баща ѝ я напусна. Бяхме неразделни.

Когато се омъжихме почти едновременно, направихме двойна сватба – аз бях нейната кума, тя – моята. После родихме с разлика от два месеца. Децата ни израснаха заедно, като брат и сестра. Всяка неделя се събирахме у нас или у тях – кафе, сладкиши, смях до сълзи.

Но с годините нещо се промени. Мария започна да ми звъни все по-често не за да ме попита как съм, а за да поиска услуга: „Може ли да ми напишеш молба до общината?“, „Ще ми помогнеш ли с данъците?“, „Дъщеря ми има нужда от препоръка за работа…“ Винаги казвах „да“. Защото така правят приятелките, нали?

Петър все по-често въздишаше:

– Тя никога не те пита как си. Само ти търси помощ.

– Не е вярно – отвръщах аз. – Просто сега ѝ е трудно.

Но започнах да усещам тежестта на тези думи. Веднъж се разболях сериозно – лежах в болница цяла седмица. Мария не дойде нито веднъж. Изпрати ми едно сухо съобщение: „Оправяй се бързо! Ако можеш после да погледнеш документите на Моника…“

Сърцето ми се сви. Опитах се да си обясня – може би е заета, може би не знае как да реагира… Но когато след изписването ѝ се обадих просто да поговорим, тя веднага премина към поредната си молба.

– Знаеш ли, че понякога имам нужда просто да поговорим? – казах ѝ веднъж тихо.

– Разбира се! – отвърна тя бодро. – Но първо можеш ли да ми помогнеш с едни сметки?

Започнах да се отдръпвам. Не ѝ звънях вече толкова често. Престанах да предлагам помощ преди тя да я поиска. И тогава стана нещо странно – Мария почти изчезна от живота ми.

Първо спря да ме кани на семейните им събирания. После престана да ми пише дори по празници. Дъщеря ѝ Моника ме срещна веднъж на пазара:

– Мама каза, че сте се отчуждили…

– Да – отвърнах аз с усмивка, която не достигаше до очите ми.

Вкъщи Петър ме прегърна:

– Виждаш ли? Когато спря да ѝ вършиш услуги, вече не си ѝ нужна.

– Не мога да повярвам… – прошепнах аз.

Започнах да си спомням всички онези моменти през годините: как аз тичах посред нощ до тях, когато синът ѝ беше болен; как ѝ помагах с ремонта на апартамента; как ѝ пазех тайните за проблемите с мъжа ѝ… А тя? Кога последно ме попита как съм? Кога последно просто ме изслуша?

Една вечер не издържах и ѝ написах дълго съобщение:

„Мария, липсваш ми като приятелка. Чувствам се използвана. Имам нужда от теб не само като човек, който търси помощ, а като човек, който споделя радости и тревоги.“

Отговорът дойде след два дни:

„Съжалявам, ако така си го усетила. В момента имам много ангажименти и не мога да говоря.“

Това беше всичко.

Седя сама в кухнята и гледам старите снимки – две усмихнати момичета на плажа в Созопол; две жени с бебета на ръце; две семейства около коледната трапеза… Всичко това ли беше лъжа? Или просто приятелството ни беше сделка – докато давам, съм ценна?

Понякога нощем се будя и си мисля: Дали аз съм виновна? Дали прекалено много съм давала и съм позволила да ме приемат за даденост? Или просто хората се променят и приятелствата избледняват?

Сега имам повече време за себе си. Открих нови хора, нови хобита. Но празнотата остава. Защото няма нищо по-болезнено от това да осъзнаеш, че някой те е ценял само докато си бил полезен.

Кажете ми – случвало ли ви се е да изгубите приятелство по този начин? Дали истинските приятели изчезват, когато спрем да им служим?