Когато родилната зала се превърна в бойно поле: Историята на една майка и нейната свекърва

— Не, не искам да влизаш! — изкрещях през сълзи, докато стисках ръката на мъжа си. Болката ме разкъсваше, но не беше само физическа. Вратата на родилната зала се отвори с трясък и там стоеше свекърва ми — Мария. Очите ѝ бяха пълни с решителност, а устните ѝ стиснати в тънка линия.

— Не мога да повярвам, че ми забраняваш да бъда тук! — каза тя с глас, който сякаш проряза въздуха. — Аз съм баба на това дете!

Погледнах към Иван, мъжа ми, който изглеждаше по-уплашен от мен. Майка ми не беше дошла — закъсняла беше заради задръстването на Цариградско шосе. Бях планирала всичко — исках и двете майки до мен, за да се чувствам подкрепена. Но сега бях сама срещу Мария.

— Моля те, излез — прошепнах през зъби. — Това е моят момент. Искам мама тук, не теб.

Мария не помръдна. Сестрата я погледна строго:

— Госпожо, трябва да напуснете залата, ако пациентката не желае присъствието ви.

— Това е абсурдно! — извика Мария. — Аз съм част от това семейство! Как може да ме изключвате?

Сълзите ми потекоха още по-силно. Спомних си първото раждане — как Мария настояваше да бъде до мен, как ми казваше какво да правя, как ме упрекваше, че не съм достатъчно силна. Второто раждане беше още по-лошо — тя се скара с майка ми пред всички лекари. Бях обещала на себе си, че този път ще бъде различно.

— Мамо, моля те… — опита се Иван да я успокои.

— Не ми казвай какво да правя! — прекъсна го тя. — Това е моето внуче!

В този момент усетих как контракциите стават по-силни. Лекарката се приближи:

— Госпожо, трябва да решите сега. Кой остава?

Погледнах към Мария. В очите ѝ видях не само гняв, но и страх — страх да не изгуби мястото си в живота ни. Но аз вече бях избрала.

— Не искам тя тук — казах твърдо. — Ако не излезе, ще раждам сама.

Мария излезе с трясък на вратата. Въздухът сякаш се проясни, но в мен остана горчивина. Иван седна до мен и хвана ръката ми.

— Съжалявам… — прошепна той.

— Не е твоя вината — отвърнах аз. — Просто… не мога повече така.

Раждането беше трудно. Когато най-накрая чух плача на малкия Никола, сълзите ми бяха от облекчение и болка едновременно. Майка ми пристигна малко след това и ме прегърна силно.

— Гордея се с теб, Хриси — каза тя. — Ти си силна жена.

Но радостта беше помрачена от мисълта за Мария. Знаех, че това решение ще има последствия. Още същия ден телефонът ми звънна:

— Как можа? — гласът ѝ беше студен като лед. — Как можа да ме унижиш така пред всички?

— Мария, това беше моето раждане… Моят избор… — опитах се да обясня.

— Ти ме изключи от семейството! — извика тя и затвори.

Следващите дни бяха кошмарни. Иван се опитваше да балансира между мен и майка си. Свекърва ми разказвала на всички съседи как съм я изгонила от родилната зала, как съм я унижила като жена и баба. Родителите му не дойдоха да видят Никола. Дори братът на Иван спря да ни търси.

Вкъщи атмосферата беше напрегната. Иван често стоеше мълчалив, а аз се чувствах виновна и изолирана. Майка ми ме подкрепяше:

— Ти имаш право да решиш кой да бъде до теб в този момент. Не позволявай на никого да ти го отнеме.

Но вътре в мен бушуваше буря. Дали постъпих правилно? Дали не разбих семейството си? Всяка вечер гледах Никола как спи и се чудех дали някой ден ще разбере защо баба му не идва да го види.

Една вечер Иван седна до мен:

— Хриси… Мама е наранена. Но и ти си права. Просто… не знам как да оправя всичко това.

Погледнах го през сълзи:

— Може би няма как да го оправим напълно. Но поне този път избрах себе си.

Дните минаваха бавно. Свекърва ми не се обади повече. Понякога виждах профила ѝ във Фейсбук — снимки с другите ѝ внуци, но не и с Никола. Сърцето ми се свиваше от болка, но знаех, че ако бях позволила тя да остане в залата, щях отново да бъда наранена.

Сега стоя до прозореца и гледам как децата ми играят навън. Питам се: Кога една жена има право да постави граници? И струва ли си цената на тази свобода?

Какво бихте направили вие на мое място?