Когато съдбата разкъса мечтите ни: Историята на Мария и Даниел

– Не мога повече, Мария! – гласът на Даниел отекна в малката ни кухня, където миризмата на изгоряло кафе се смесваше с тежестта на думите му. Стоях срещу него, с ръце, стиснати до болка, и се опитвах да не се разплача. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът удряше прозорците така, сякаш и времето плачеше с мен.

– Какво значи това? – прошепнах. – Какво не можеш повече?

Даниел избягваше погледа ми. Винаги беше силен, винаги беше моят стълб. Но сега изглеждаше пречупен, сякаш носеше товар, който не можеше повече да крие.

– Не мога да живея в тази лъжа. Не мога да се преструвам, че всичко е наред между нас. – Гласът му трепереше.

В този момент светът ми се срина. Всичко, което бяхме градили заедно – малкият ни апартамент в Люлин, мечтите за дете, плановете за лятото на морето в Созопол – всичко се разпиля като пясък между пръстите ми.

– Има ли друга? – попитах, макар че вече знаех отговора. В последните месеци той беше все по-далечен, все по-често закъсняваше от работа, а телефонът му беше винаги с него.

Той кимна едва забележимо. Сърцето ми се сви от болка.

– Коя е тя?

– Няма значение… – прошепна той. – Важното е, че не мога да те лъжа повече.

Изведнъж всичко стана безсмислено. Спомних си първата ни среща в Борисовата градина, как се смяхме до сълзи на някаква глупава шега. Спомних си как ме държеше за ръка в болницата, когато майка ми почина. Как обещавахме един на друг, че ще сме заедно завинаги.

– Ами аз? Ами нашите мечти? – гласът ми беше едва чуваем.

Даниел се обърна към прозореца. Дъждът продължаваше да барабани по стъклото.

– Съжалявам…

Така завърши нашата приказка. Или поне така си мислех тогава.

Следващите дни минаха като в мъгла. Не можех да ям, не можех да спя. Приятелките ми звъняха непрекъснато – Яна настояваше да излезем на кафе, Галя искаше да ме заведе на кино. Но аз отказвах всичко. Стоях сама в апартамента и гледах снимките ни по стените – усмихнати лица от миналото, които вече не съществуваха.

Майка ми дойде една вечер без предупреждение.

– Мари, така ли ще стоиш? Ще се оставиш да те смачка това момче? – Тя винаги беше силна жена, преживяла развод и самотата на едно малко градче в Северна България.

– Не знам какво да правя… – признах си аз.

– Ще станеш и ще продължиш напред! Защото животът не чака никого! – Гласът ѝ беше строг, но очите ѝ бяха пълни със съчувствие.

Опитах се да я послушам. Започнах да ходя на работа отново – счетоводител съм в една малка фирма в центъра. Колегите ми гледаха със съжаление и шепнеха зад гърба ми. В София новините се разпространяват бързо.

Една вечер Яна ме заведе на театър. След представлението седнахме в малко заведение на Шишман.

– Мари, трябва да започнеш отначало. Знам, че боли… Но ти си силна! Помниш ли какво каза веднъж: „Щастието е избор“?

Погледнах я през сълзи и осъзнах колко права е. Но как да избера щастието, когато всичко вътре в мен крещи от болка?

Минаха месеци. Даниел се изнесе при новата си приятелка – разбрах от общи познати, че тя работи с него в офиса. Виждах ги понякога случайно по улиците на София – той изглеждаше щастлив. Аз… аз още събирах парчетата от себе си.

Една сутрин получих писмо от него:

„Мария,
Знам, че ти причиних болка и никога няма да мога да си простя за това. Надявам се един ден да намериш сили да ми простиш. Ти заслужаваш щастие.“

Смачках писмото и го хвърлих в кошчето. Защо трябваше аз да прощавам? Защо винаги жените трябва да са силните?

Започнах да ходя на психолог. Там за първи път казах на глас: „Страх ме е да остана сама.“ Психоложката ме погледна топло:

– Самотата не е враг, Мария. Понякога тя е началото на нещо ново.

Постепенно започнах да усещам вкуса на свободата. Записах курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да правя като дете. Запознах се с нови хора – Милен от курса беше забавен и мил, но още не бях готова за нова връзка.

Една вечер седях сама на балкона с чаша чай и гледах светлините на града. За първи път от много време усетих покой.

Може би съдбата ни разкъсва мечтите не за да ни накаже, а за да ни даде шанс да изградим нови.

Скъпи читатели… Какво бихте направили на мое място? Може ли човек истински да прости предателството? Или просто трябва да продължи напред и да търси нов смисъл?