Когато сърцето не може да мълчи: Историята на една майка, която избра себе си

„Мамо, защо пак плачеш?“ – гласчето на Ива ме прониза като нож, докато се опитвах безшумно да събера дрехите ѝ в малката розова раница. Беше два през нощта, а в хола още ехтеше гневният глас на Петър. „Ти си виновна за всичко! Ако беше по-добра жена, нямаше да стигнем дотук!“

Сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха. Не знаех дали повече ме боли от думите му или от погледа на Ива – уплашен, неразбиращ. „Мамо, ще си тръгнем ли?“ прошепна тя. Прегърнах я силно. „Да, мила. Време е.“

Петър не винаги беше такъв. Когато се запознахме в университета, беше най-нежният човек на света. Пишеше ми стихове, носеше ми кафе в леглото. Но след като се роди Ива, нещо се промени. Първо дойдоха безсънните нощи, после умората, после упреците. „Ти не можеш да се справиш с нищо!“, „Защо детето пак плаче?“, „Какво си направила за мен днес?“

Опитвах се да бъда перфектната съпруга – готвех, чистех, работех от вкъщи, за да мога да съм с Ива. Но колкото повече се стараех, толкова по-невидима ставах. Петър започна да се прибира все по-късно, а когато беше у дома, тишината между нас беше по-страшна от крясъците му.

Майка ми усещаше всичко. „Мария, не можеш да живееш така!“, казваше ми по телефона. „Детето усеща всичко. Помисли за нея.“ А аз ѝ отговарях: „Трябва да имаме семейство. Не мога да я оставя без баща.“

Но тази нощ нещо в мен се пречупи. Докато Петър хвърляше чаши по стената и ме обвиняваше за проваления си живот, видях Ива как се свива в ъгъла и си запушва ушите. Тогава разбрах – ако остана, ще изгубя себе си и ще изгубя и нея.

Излязохме на улицата с една раница и плюшеното ѝ мече. Вятърът беше студен, а аз не знаех накъде да тръгна. Обадих се на майка ми: „Мамо, идваме при теб.“

В автобуса Ива заспа на рамото ми. Гледах я и се чудех – какво ще ѝ кажа утре? Как ще ѝ обясня защо татко вече няма да е с нас? Дали някога ще ми прости?

Първите дни у майка ми бяха като сън – или по-скоро кошмар. Петър звънеше непрекъснато, пишеше съобщения: „Върни се!“, „Ще ти взема детето!“, „Ще съжаляваш!“ Майка ми ме държеше за ръката: „Няма да ти го дам! Ще се оправим.“

Но как се оправя една жена сама с дете? Пари нямах почти никакви – заплатата ми стигаше едва за сметките. Търсих работа, но кой ще вземе майка с малко дете? На интервютата ме гледаха с подозрение: „Ами ако детето се разболее?“, „Ще можете ли да работите извънредно?“

Ива започна детска градина в квартала. Първите дни плачеше всяка сутрин: „Мамо, кога ще си дойдем у дома?“ А аз не знаех какво да ѝ кажа – кой дом? Онзи с крясъците или този с баба?

Вечерите прекарвахме трите на масата – майка ми разказваше истории от младостта си, Ива рисуваше слънца и къщи с много прозорци. Аз мълчах и броях стотинките в портмонето си.

Една вечер майка ми каза: „Мария, трябва да подадеш молба за развод.“ Сърцето ми се сви – сякаш изрече присъдата над живота ми досега. „Ами ако той поиска Ива? Ако съдът реши…“

„Ти си майка ѝ!“, каза тя твърдо. „Ти я спаси.“

Седмици наред събирах смелост. Петър пращаше подаръци на Ива – кукли, книжки, шоколади. Понякога идваше пред блока и крещеше: „Мария! Излез! Няма да ти позволя да ми вземеш детето!“ Съседите гледаха през прозорците, шушукаха зад гърба ми.

Веднъж го чух да говори с майка ми пред входа:
– Вие сте виновни! Вие я настройвате срещу мен!
– Не сме ви виновни ние – отвърна тя спокойно. – Погледнете себе си.

Петър замълча за миг, после тресна вратата на колата си и изчезна.

Делото за развода беше тежко. Адвокатът ми каза: „Трябва да докажете, че средата при вас е по-добра за детето.“ Съдът поиска свидетели – майка ми, съседката от долния етаж… Всички разказаха за скандалите, за страха в очите на Ива.

Петър плачеше пред съдията: „Обичам дъщеря си! Не мога без нея!“ Аз също плаках – но моите сълзи бяха от вина и страх.

Накрая съдът реши – Ива остава при мен, а Петър ще я вижда всяка събота.

Първата събота я изпратих с треперещо сърце. Когато се върна вечерта, Ива каза само: „Татко пак беше тъжен.“ Прегърнах я силно и ѝ прошепнах: „Всичко ще бъде наред.“

Днес минаха две години от онази нощ. Живеем в малък апартамент под наем в Люлин. Работя като счетоводителка в частна фирма – шефката ми е жена и разбира всичко. Ива ходи на училище и има приятели.

Понякога вечер още чувам гласа на Петър в главата си: „Ти си виновна…“ Понякога се питам дали постъпих правилно – дали имах право да разбия семейството ни? Но после виждам усмивката на Ива и знам – спасих я.

А вие как бихте постъпили? Дали една майка има право да избере себе си пред семейството? Или трябва да остане и да се бори до край?