Когато съседите ми казаха истината: Изневярата на Иван

— Не знам как да ти го кажа, но… Видях Иван с друга жена. — Гласът на Мария беше толкова тих, че едва я чух, докато държах торбите с покупки пред входа. Сърцето ми се сви, а ръцете ми затрепериха. Погледнах я невярващо, сякаш думите ѝ можеха да се разтворят във въздуха и да изчезнат.

— Сигурна ли си? — прошепнах аз, опитвайки се да не покажа колко ме боли.

Мария кимна, а очите ѝ се напълниха със съчувствие. — Не исках да ти казвам, но мисля, че трябва да знаеш. Видях ги в кафенето до пазара. Държаха се… близко.

Влязох вкъщи като в сън. Иван беше в хола, гледаше новините, сякаш нищо не се е случило. Усетих как гневът и страхът се борят вътре в мен. Дали наистина е възможно? Дали всичко, което сме градили заедно през тези петнайсет години, е било лъжа?

— Как мина денят ти? — попита той с обичайната си усмивка.

— Добре — отвърнах кратко и се затворих в кухнята. Ръцете ми трепереха, докато миех чиниите. В главата ми се въртяха хиляди въпроси. Кога започна всичко? Коя е тя? Какво съм пропуснала?

През следващите дни започнах да го наблюдавам по-внимателно. Забелязах как телефонът му винаги беше с него, как излизаше уж за цигари, но се връщаше след половин час. Вечерите му в „работа до късно“ зачестиха. Дори децата започнаха да питат защо татко не вечеря с нас.

Една вечер, докато Иван се къпеше, взех телефона му. Сърцето ми биеше лудо. Прегледах съобщенията — нищо особено. Но в галерията открих снимка: той и непозната жена, усмихнати, ръцете им преплетени. Почувствах се предадена, унизена, глупава.

Когато излезе от банята, го чаках на масата.

— Иван, трябва да поговорим.

Той ме погледна изненадано.

— Какво има?

— Коя е тя? — попитах направо и му показах снимката.

Лицето му пребледня.

— Това не е това, което си мислиш…

— Не ме лъжи! — извиках аз. — Колко време продължава това?

Той замълча дълго. После въздъхна тежко.

— От няколко месеца… Не знам как стана. Не исках да те нараня.

— А мен ме боли! — сълзите ми потекоха по бузите. — Как можа? Какво ти липсваше у дома?

— Не знам… Просто… всичко стана еднообразно. Ти винаги си заета с децата, с работата… Аз се почувствах самотен.

— А аз? Аз не съм ли самотна? — прошепнах аз.

Той наведе глава.

След този разговор вкъщи стана студено и тихо. Децата усещаха напрежението, макар че се опитвахме да не спорим пред тях. Майка ми започна да идва по-често, носеше домашни курабийки и ме гледаше с онзи тревожен поглед, който познавам от дете.

— Миличка, трябва да решиш какво ще правиш — каза тя една вечер, докато седяхме на балкона.

— Не знам дали мога да му простя — отвърнах аз. — Но не знам дали мога и без него.

В квартала слуховете вече се носеха като бурен вятър. Съседките ме гледаха със съжаление или с любопитство. На пазара чувах шепот зад гърба си: „Горката Елена… Иван пак я е предал…“

Започнах да ходя на работа по-рано и да се връщам по-късно, само и само да не съм вкъщи. Вечерите прекарвах сама в кухнята с чаша чай и мислите си. Спомнях си първите ни години с Иван — как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и семейство. Кога загубихме всичко това?

Една вечер Иван дойде при мен.

— Елена… Моля те, дай ми шанс да поправя нещата. Ще направя всичко…

Погледнах го дълго. В очите му видях страх и вина, но и някаква искреност.

— Не знам дали мога да забравя — казах тихо. — Но ще опитам заради децата.

Започнахме да ходим на семейна терапия при една психологиня от квартала — госпожа Георгиева. Първите срещи бяха трудни, изпълнени със сълзи и обвинения. Но постепенно започнахме да говорим повече един с друг, да си спомняме хубавите моменти и да търсим път един към друг.

Не беше лесно. Имаше дни, в които мислех да си тръгна завинаги. Имаше нощи, в които плаках до зори. Но имаше и малки победи — първата ни разходка в парка след всичко това; първият път, когато Иван ме хвана за ръка пред децата; първата ни вечеря заедно без напрежение.

Сега, година по-късно, все още има болка и недоверие, но има и надежда. Научих се да говоря за чувствата си, а Иван — да слуша. Децата са по-спокойни, а аз вече не се страхувам от истината.

Понякога се питам: Ако Мария не ми беше казала онази истина пред входа, щях ли някога да разбера? И кое е по-добре — болезнената истина или сладката лъжа? Как бихте постъпили вие на мое място?