Когато съседката ми замина: Грижата за баба Евелина ми върна смисъла в живота

– Пак ли ще ходиш при баба Евелина? – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча остро, докато слагаше чиниите в миялната. – Не мислиш ли, че прекаляваш?

Погледнах я, без да отговарям веднага. Вече бях облякла жилетката си и държах в ръка торбичка с топли кифлички. Навън беше мрачно, а вятърът носеше мирис на дъжд и мокра земя. В този момент осъзнах колко много се е променил животът ми през последните месеци.

Преди година се пенсионирах от училището в нашето малко градче край Пловдив. Мислех си, че ще се наслаждавам на спокойствие, ще чета книги и ще гледам телевизия. Но истината беше, че къщата ми стана прекалено тиха. Мария работеше до късно, а внуците идваха само през уикендите. Често се улавях как седя до прозореца и гледам празната улица, усещайки тежестта на самотата.

Всичко се промени, когато съседката ми Силвия трябваше да замине за Англия. Работата й като медицинска сестра беше единственият начин да изпрати пари за болната си майка – баба Евелина. Вечерта преди да тръгне, Силвия дойде при мен със сълзи в очите.

– Моля те, Даниела, само понякога да я наглеждаш… Знам, че е горда и не обича да моли за помощ.

Стиснах ръката й. – Не се тревожи. Ще се грижа за нея като за собствена майка.

Първите дни бяха неловки. Баба Евелина ме посрещаше с подозрение.

– Защо идваш? Не съм безпомощна! – казваше тя и криеше бастуна зад дивана.

Но аз не се отказвах. Носех й топла супа, четяхме заедно вестника, а понякога просто седяхме в мълчание. Постепенно ледът се разтопи. Един ден, докато й плетях шал, тя прошепна:

– Откакто Силвия замина, не съм се чувствала толкова жива…

Тези думи ме разтърсиха. Осъзнах, че не само тя има нужда от мен – аз също имах нужда от нея.

С времето грижите за баба Евелина станаха част от ежедневието ми. Помагах й с лекарствата, разхождахме се из квартала, а вечер гледахме турски сериали и обсъждахме героите сякаш са наши съседи. Започнах да усещам радостта от малките неща – усмивката й сутрин, когато й нося кафе; топлината на ръката й, когато я придържам по стълбите.

Но не всичко беше розово. Мария започна да се дразни.

– Имаш си семейство! Защо отделяш толкова време на чужд човек? – караше ми се тя една вечер.

– Не е чужд човек – отвърнах тихо. – Тя е част от нашата улица, нашето минало…

– А аз? А внуците ти? – очите й бяха пълни с упрек.

В този момент осъзнах колко тънка е границата между дълга към близките и желанието да помогнеш на друг. Започнах да се разкъсвам между дома си и дома на баба Евелина. Често чувствах вина – към Мария, към себе си, към Силвия, която ми се обаждаше всяка неделя от Лондон със сълзи:

– Как е мама? Не съм я виждала от месеци…

– Добре е – лъжех понякога, за да я успокоя.

Един ден баба Евелина падна в банята. Намерих я на пода, уплашена и безпомощна. Извиках линейка и прекарах нощта до леглото й в болницата. Тогава разбрах колко много означава тя за мен.

След този инцидент Мария ме подкрепи.

– Мамо… Правиш нещо хубаво. Извинявай, че бях груба.

Прегърнах я със сълзи на очи. За първи път от години се почувствах нужна и обичана не само като майка и баба, но и като човек с мисия.

Сега всяка сутрин ставам с желание. Знам, че някой ме чака. Че мога да дам топлина и грижа там, където липсват. Баба Евелина стана част от семейството ни – празнуваме именни дни заедно, а дори Мария носи домашен кекс за следобедното кафе.

Понякога си мисля: ако Силвия не беше заминала, ако не бях останала сама… щях ли някога да открия тази нова радост? Или щях да избледнея в тишината на пенсията?

Животът ни поднася изпитания точно когато най-малко ги очакваме. Но може би именно тогава откриваме кои сме всъщност.

А вие как бихте постъпили? Бихте ли приели чужд човек в живота си или бихте останали в сигурността на познатото?