Когато съседството се превърне в бреме: История за граници и изгубено приятелство

— Пак ли ти, Ивана? — гласът на Мария прозвуча зад вратата ми, докато още държах дръжката, а дъщеря ми Виктория се криеше зад крака ми.

— Моля те, Мария, само този път. Имам важна среща, а майка ми не може да дойде — гласът ми трепереше, защото знаех, че вече прекрачвам границата на търпението ѝ.

Мария въздъхна тежко и отвори вратата. В апартамента ѝ ухаеше на кафе и прясно изпечени курабийки. Двете ни деца — Виктория и нейният син Петър — веднага се втурнаха към играчките. Мария ме изгледа с онзи поглед, който казваше повече от всякакви думи: „Пак ли аз?“

Преди две години, когато се нанесохме в този панелен блок в Люлин, Мария беше първата, която ми подаде ръка. Бяхме две майки, изгубени в хаоса на новото майчинство, търсещи разбиране и подкрепа. Седяхме на пейката пред блока, разменяхме рецепти за крем супа и съвети за колики. Тя беше моят спасител в нощите, когато Виктория имаше температура, а мъжът ми беше на поредното командировка.

Но нещо се промени. Може би беше онзи ден, когато Мария поиска да ѝ гледам Петър „само за час“, а се върна чак след полунощ. Или когато започна да ми звъни всяка сутрин с молба да ѝ взема хляб или мляко от магазина. Постепенно нашето приятелство се превърна в едностранна услуга.

— Не мога повече така — прошепнах си една вечер, докато гледах как Виктория спи. Мъжът ми, Георги, ме погледна от дивана:

— Защо не ѝ кажеш? Винаги ти си тази, която отстъпва.

— Не е толкова лесно. Ако ѝ откажа, ще се скараме. А и децата са толкова близки…

Георги поклати глава:

— Понякога трябва да сложиш граница. Иначе ще те стъпчат.

На следващата сутрин Мария звънна на вратата ми още преди да съм изпила кафето си.

— Ивана, можеш ли да вземеш Петър от детската градина? Имам работа до късно.

— Днес не мога, имам среща с шефа… — опитах се да обясня.

— Е, добре… — гласът ѝ стана студен. — Явно вече не можем да си помагаме.

Затвори вратата рязко. Сърцето ми се сви. Цял ден мислех за това — кога помощта се превърна в задължение? Защо чувствам вина, когато казвам „не“?

Вечерта получих съобщение от нея: „Не очаквах такова отношение от теб.“

Седнах на леглото и заплаках. Спомних си всички моменти — как сме се смели на детската площадка, как сме си споделяли страховете за бъдещето на децата ни. Кога приятелството ни стана поле на битка за услуги?

На следващия ден я видях пред блока. Тя ме подмина без дума. Виктория попита:

— Мамо, защо леля Мария не ни поздравява?

Как да обясня на дете сложността на възрастните отношения? Как да ѝ кажа, че понякога хората използват добротата ти до последната капка?

Седмици минаха в мълчание. Съседите започнаха да шушукат. Една вечер чух как Мария разказва на друга майка от входа:

— Ивана вече не е като преди. Само взима, нищо не дава.

Стиснах зъби от яд и болка. Бях ли аз виновната? Или просто отказах да бъда удобна?

Един ден Георги ме хвана за ръката:

— Трябва да поговориш с нея. Не може така да живеете врата до врата и да се гледате като врагове.

Събрах смелост и позвъних на вратата ѝ. Този път тя не отвори веднага.

— Какво искаш? — попита през веригата.

— Да поговорим… като хора. Не искам повече напрежение между нас.

Тя отвори бавно. Очите ѝ бяха зачервени.

— И аз не искам… Но се чувствам сама. Ти беше единствената ми приятелка тук.

— Аз също… Но понякога имам нужда от време за себе си. Не мога винаги да съм на разположение.

Мария кимна и избърса сълза.

— Може би прекалих… Просто понякога е толкова трудно сама с всичко.

Прегърнахме се неловко. Знаех, че нищо няма да е както преди, но поне бяхме честни една с друга.

Сега често се засичаме по стълбите — поздравяваме се учтиво, но вече няма онова топло усещане за близост. Децата още играят заедно понякога, но аз внимавам повече със своите граници.

Понякога се питам: Кога помощта става тежест? Кога приятелството преминава в използване? Може ли някога отново да вярвам без страх, че ще бъда наранена?